Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Шура стана от канапето, подръпна униформата.

— Ириша, дай му нещо за пиене, ако имате.

— Нищо не искам — изломоти пресекливо Турецки.

Отиде до масата, запали цигара, веднага взе друга и като не знаеше какво да я прави, тъпо я загледа в разтрепераните си пръсти.

Шура му я взе, върна я в пакета.

— По-живо, Александър, по-живо. Ще отскоча до вкъщи за две минути да хапна, после отивам на «Петровка», ще ти взема разрешително за посещение при Гончаренко, а ти, ако не искаш нищо да пийнеш, поне яж и бързай направо в «Ганушкин», там ме чакай — даде тя последните си указания вече от вратата.

Той не яде, изпи един горещ чай, свали тежките обувки и се преобу в маратонки. Ирина безмълвно следеше всяко негово движение.

— Ако нещо се случи на Кеша, не знам как ще живея. Трябва да го открия и да го върна на Ника. Ира, Ириша — аз, лично аз ги пратих у Аня; ако не бях ги пратил, може би нямаше да стане всичко това…

— Остави сега тези неща. Те само ще ти пречат. Ще те разсейват и може да пропуснеш, да не забележиш, да не запомниш много важни подробности. Най-страшни са капаните, които човек сам си слага. Не се вкарвай сам в капана, Саша. Трябва да тръгваш.

Той се усмихна, прегърна я:

— Ей ти, малък мъдрец, благодаря ти за всичко.

Тя го изпрати до вратата. Саша реши да не чака асансьора, а когато вече беше стигнал долния етаж, го спря гласът на Ирина:

— За кого е пакетът с «Кент»?

— Ох, по дяволите този Ключик! Хвърли ми ги, трябва пътем да ги оставя на «Пятницка».

Тя застана на площадката и го гледаше как се спуска по стълбите, вслушваше се в стъпките му и остана чак докато не заглъхнаха и не изскърца долната врата.

Кооперативна фирма «Ехо» се намираше в един от старите дворове на «Пятницка» и Турецки едва откри нужния вход. В тъмния коридор, вмирисан на котки, се опита да избере шифъра, но вратата внезапно се отвори и му скочиха трима или даже четирима биячи. С няколко юмручни удара го повалиха на земята, хванаха ръцете му. Един издрънча с белезници.

— Да не сте луди! Аз съм следовател от прокуратурата! — изкрещя той, като се мъчеше с всички сили да се освободи.

— Ръцете долу! Мирен, човече! — изръмжа рижавата горила със смачкан боксьорски нос, вероятно ръководител на групата, и щракна белезниците на китките му. Вмъкнаха го в помещението.

— Кои сте вие! Какво е това беззаконие! Защо сте тук? — сипеше Турецки въпросите си. — Настоявам незабавно да ме свържете с главния прокурор!

— Главно управление на БХСС. Имам заповед да задържам всеки, който се появи тук — невъзмутимо обясни рижавият.

— Вземете служебната ми карта. Ето тук, в горния джоб.

— Ще я вземем, щом трябва. Вие тук, разбираш ли, милиони въртите, ограбвате руския народ — а сега хленчите. Един крещи, че имал депутатски имунитет! Друг бил следовател! Оня, дето го прибрахме вчера, беше с документи на полковник от КГБ. Проверихме ги: фалшификация. И тебе ще те проучим. Дали не си от ония, дето всеки месец си взимаха сухото от юдеомасоните, а? Прав ли съм, Селезньов? Така ли ни инструктираха днес в управлението? — обърна се той към помощника си.

Онзи потвърди с кимване.

Интериорът в кооперативна фирма «Ехо» показваше, че вътре току-що е имало подробен тараш. Цялото съдържание на чекмеджетата и шкафовете беше изръсено на пода, осиротелите компютри пиукаха безнадзорно.

От другата стая изведоха Ключика, и неговите ръце бяха в белезници. Съпровождаха го трима с вносни костюми и с вид на спортисти.

— Слепи ли сте, това е следователят Турецки! Веднага го пуснете! Той няма нищо общо с нас!

Никой не му обърна внимание. Изведоха от задните стаи още петима задържани.

— Всички в колите! Операцията продължава, карайте ги право в Бутирки! — изкомандва рижавият бияч.

— Нямате право! — пак се развика Турецки. — Откарайте ме в прокуратурата. Само донесох цигари на Ключански, нямам нищо общо с фирмата! Изобщо не може да се арестуват хора по такъв начин!

Ключански го погледна някак особено.

— Я стига си плямпал — прекъсна го красив рус мъж, спортен тип и докаран като чужденец, и удари Турецки право в лицето. Потече му кръв от носа, но Турецки все се опитваше да ритне русия в слабините и така си докара още един убийствен удар в стомаха.

Съвзе се на задната седалка на колата чак когато влизаха в двора на бутирския затвор. И отново започна да вика и да се дърпа от силните ръце на охраната, крещеше и се дърпаше, докато го водеха по дългите коридори и проходи на затвора, настояваше да го свържат с прокурора, доказваше, че задържането му е жестока грешка и някой ще си плати, но в отговор чуваше само приглушения ек на затворническите стени. Надзирателите, нагледали се на какво ли не в невеселата си практика, запазиха каменно мълчание. И когато вратата на килията се затвори, той продължи да удря и да обяснява на някой невидим, че няма никакво време да кисне в кафеза — дори и заради грешките на някакви кретени.