Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

— Саша — деликатно се намеси Ирина, — мисля, че в живота има случаи, когато трябва да се предприема нещо, дори и да противоречи на принципите ти. Не можеш така категорично да стоиш от другата страна на барикадата, когато нещата се отнасят за твоите близки.

— Вие ме представяте като някакво чудовище. Откъде да знам, че толкова е загазил. През целия си живот е бил все отгоре и винаги е имал предостатъчно закрилници в най-висшите ешелони. Между другото, няма да има дело против него. Което впрочем е тайна.

— Сашенка, мисля, че за него затворът щеше да е избавление. Нали разбираш, неговите собствени приятелчета вече са му вдигнали мерника. Пашка е непохватен в новите гешефти, защото сега се краде още повече отпреди, само че много по-хитро. Намират нови начини, с кооперативните фирми, борсите, смесените предприятия… Вече имат и оръжие… Какво ти обяснявам, ти много добре го знаеш. Така че…

— Майко — прекъсна я Турецки. — Веднага трябва да говоря с Паша. На четири очи.

… Павел Петрович седеше на неоправеното легло по долно бельо и се поклащаше като в синагога. Турецки доста дълго стоя на вратата на спалнята, но Сатин никак не реагира на влизането на омразния си завареник и продължаваше да се полюлява. Той не беше просто закъсал и уплашен — пред Турецки седеше свършен човек, комуто надали можеше да се помогне.

Турецки отиде най-после до леглото и седна на неудобна мека табуретка-пуфи с розова панделка, внимателно пое от ръцете на пастрока празната чаша и я остави на шкафчето.

— Какво търсиш тук? — полугласно полушепнешком го скастри Сатин. — Моите женоря ли те пратиха? А бе я вървете всички на майната си!

— Паша, знам, че сега целият свят ти е черен. В нашата страна всичко се обърна с краката нагоре и дявол знае кой прав — кой крив. Ето ти — крал си от държавата, пък може така да е трябвало, за да осигуриш живота на майка ми и на Елвира. — «Какви глупости плещя» — си помисли Турецки, но продължи: — А сега излиза, че онези, пред които си се превивал, с които заедно си рискувал да влезеш в затвора, са още по-опасни врагове от държавната касапница. Всъщност тъкмо те са касапите и ще те направят на кайма, ако се изправиш насреща им. Твоите покровители се измъкнаха между капките, прехвърлиха парите от нелегалната икономика в кооперативните фирми, концерни и какво ли не, прекараха грамадни суми на Запад и спечелиха стотици милиони, и то в твърда валута, да, не в дървени рубли, дето нищо не струват, а сега посягат на дребен бизнес като твоя. Трябва да им се измъкнеш, ще ти помогна, Паша. Зарежи вече и поста си, и приятелчетата си. И вилата да върви по дяволите — можеш и без нея. Пенсионирай се и си гледай кефа. На прокуратурата в момента не си й притрябвал, вярвай ми. Изобщо всичко е глупост — пари, слава… Най-важното е семейството ти, твоите близки. Елвира ще се омъжи, ще дундуркаш внуци. И аз скоро ще се оженя, с Ирка задължително ще имаме много деца, поне две във всички случаи. И макар че не можеш да ме понасяш, те ще бъдат и твои внуци. Но няма и да ги видиш, ако сега веднага не ми разкажеш какво е станало. Утре и дори след час може да бъде късно.

Павел Петрович го погледна недоверчиво и внезапно попита:

— Това вярно ли е… за внуците?

— В смисъл: кое дали е вярно? Какви глупости питаш? Всички нормални хора имат деца, а децата, както знаеш, са и нечии внуци…

Дори да блъфираше, Турецки почти не лъжеше. Наистина му стана мъчно за Павел Петрович, който можеше да не доживее да види внуци. Вече нямаше значение, че Сатин сам си беше надробил попарата. Най-лесното беше сега, в тази малка спалня, да иска сметка за недостойните му дела, след като го заплашва смърт в най-буквалния смисъл на тази страшна дума. Турецки се почувствува дори някак неловко: кльофнал се на това глупаво пуфи, млад и здрав, съвсем независим — кой знае всъщност от какво и кого, — а пред него е човекът, който трябваше да му бъде баща, но не стана, защото двамата бяха от двете страни на барикадата в този объркан живот, но това сега беше без значение, застаряващият и изкаран от нормалните релси на добруването човек имаше право да бъде защитен от онези, на които беше служил десетки години.

— И дечичата няма да пожалят, и дечичата право в печката — изфъфли Сатин със същия полуглас полушепот и Турецки потръпна от ужас не само заради смисъла на чутото, но и защото Павел Петрович, иначе без дефекти в говора, сега казваше «дечича». За миг сякаш му се мярна Бардин, как хвърля дечица в разпалена фурна, но абсурдността на видението го отрезви и го накара да се вслуша в думите на пияния и полупобъркан човек: