Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

— Окей, чудесно. Ще го направим още веднъж и ще разделим парите на три. Чудесно. Няма проблем. Но ако ще е за последно, да го направим така, че да се помни, а? — Той се ухили.

Плъховете, тъй като бяха плъхове, не се радваха при вида на ухилена котка, но разбираха, че е взето трудно решение. Те си позволиха леки въздишки на облекчение.

— Така доволен ли си, малкия? — попита Морис.

— И след това ще мога да свиря?

— Категорично.

— Добре — каза хлапето.

Парите, светещи като слънцето и блестящи като луната, бяха мълчаливо прибрани в торбата. Плъховете я завлякоха под храстите и я заровиха. Никой не може да заравя пари по-добре от плъховете, пък и не си струваше да носят твърде много в града.

После опряха до коня. Беше ценен кон и Морис с огромна неохота го пусна на свобода. Но както изтъкна Праскови, бил разбойнически кон, с твърде богато украсени седло и юзди. Да се опитат да го продадат тук можело да е опасно. Щели да тръгнат приказки. Можели да привлекат вниманието на правителството. Не било сега времето да ги подгони Стражата.

Морис отиде до ръба на скалата и се загледа към града, разсънващ се под изгрева.

— Да ги разбием този път, а, дружина? — обърна се той към плъховете, като се върнаха. — Искам максимум цвъртене, пулене и пикаене, ясно?

— Ние мислим, че пикаенето не е наистина… — започна Опасна Тиква, но Праскови се прокашля и той смотолеви: — О, ами всъщност, щом ще е за последно…

— Откак проходих, пикая на всичко — избоботи Свинскибут. — Сега ми викат, че не било правилно. Ако това значи мисленето , радвам се, че не го употребявам.

— Да ги изумим! — опна се Морис. — Плъхове? В този град си мислят, че са виждали плъхове? Като видят нас , ще има приказки да разправят!

Планът беше следният.

И беше добър план. Дори плъховете, даже и Праскови, трябваше да признаят, че работи безотказно.

Всички знаеха за напастта от плъхове. Имаше прочути приказки за ловците на плъхове, които си изкарват хляба, като обикалят от град на град и ги отървават от плъховете. Разбира се, плъховете не бяха единствената напаст — понякога имаше напаст от акордеонисти, от тухли, овързани с канап, от риба — но плъховете бяха всеизвестни.

И това всъщност бе всичко. За една напаст не ти трябват много плъхове, поне не и ако си знаят работата. Един-единствен плъх, изскачащ ту тук, ту там, цвъртящ силно, къпещ се в прясно приготвената сметана и препикаващ брашното, може да бъде огромна напаст.

След няколко дни подобен тормоз хората изумително много се радваха да видят глуповидното момче с неговата чудодейна свирка. И се изумяваха, когато плъховете изскачаха от всевъзможни дупки да го последват извън града. Бяха толкова изумени, че не се замисляха много над факта, че плъховете бяха едва неколкостотин.

Щяха да бъдат страшно изумени, ако знаеха, че плъховете и момчето се срещат с котка в храсталаците извън града и делово преброяват парите.

Кански Мекиц се пробуждаше, когато Морис и момчето влязоха. Никой не ги закачаше, макар че Морис предизвика голям интерес. Това не го притесни. Той знаеше, че е интересен. Котките без друго се движеха като че ли светът им принадлежеше, и тъй като светът беше пълен с глуповидни хлапета, хората не се юрваха да видят поредното.

Като че ли бе пазарен ден, но нямаше много сергии и се продаваха предимно, ами… вехтории. Стари тигани, гърнета, износени обувки… нещата, които хората продават при липса на пари.

Морис се беше нагледал на пазари, като минаваха през другите градове, и знаеше как трябва да е.

— Трябва да има дебели продавачки на пилета — обясни той. — И продавачи на лакомства за децата, и на панделки. Акробати и клоуни. Дори дресьори на невестулки, ако си късметлия.

— Така като гледам, тук няма нищо подобно. Няма почти нищо за купуване — отбеляза момчето. — Струва ми се каза, че градът бил богат , Морис.

— Ами, изглеждаше богат — отвърна Морис. — С всичките му ширнали се в долината поля, с ония ми ти лодки в реката… човек би си помислил, че улиците ще са застлани със злато!

Момчето впери поглед нагоре:

— Странно.

— Какво?

— Хората изглеждат бедни. Всъщност сградите придават богаташкия вид.

И наистина. Морис не беше експерт по архитектура, но дървените сгради бяха изящно резбовани и боядисани. Той забеляза и още нещо. Нямаше нищо изящно в табелата, закована на близката стена.