Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

— Ей ти, с глупавата физиономия! Искаш ли да направиш състоян… не, бе, хлапе, тук долу съм…

Зазоряваше се, когато конят на разбойника излезе от дебрите, мина един пролом и спря в приятна горичка. Долу в ниското се простираше долина; градът се гушеше досами бреговете на речното русло.

Морис се изхлузи от дисагите и се протегна. Момчето с глуповатия вид помогна на плъховете да излязат от другата торба. Те прекараха пътуването скупчени върху парите, но бяха твърде любезни да признаят, че никой не иска да спи в една торба с котката.

— Как му е името на този град, хлапе? — попита Морис, седнал върху камък и вперил поглед надолу към града. Зад него плъховете отново брояха парите, трупайки ги на купчинки до кожената чанта. Те го правеха всеки ден. Въпреки че нямаше джобове, в Морис имаше нещо, от което останалите изпитваха желание да си проверяват дребните колкото е възможно по-често.

— Нарича се Кански Мекиц — прочете в пътеводителя момчето.

— М-хм… трябва ли да ходим там, щом е кански? — откъсна се Праскови от броенето.

— Ха, той не се казва кански, понеже е кански — каза Морис. — Това е на чужд език бански , схващаш ли?

— Тъй че всъщност се нарича Бански Мекиц? — пробва се Невли Зай.

— Не бе, не, наричат го Бански , понеже… — Изумителният Морис се поколеба, но само за момент — понеже си имат баня, схващаш ли? Много изостанало място е това. Няма много бани наоколо. Но си имат една и са толкова горди с нея, че искат всички да разберат. Сигур трябва да си купиш билет само за да я видиш.

— Това вярно ли е, Морис? — попита Опасна Тиква. Той зададе въпроса съвсем вежливо, но беше ясно, че всъщност казваше: „Не мисля, че това е вярно, Морис.“

О, да… Опасна Тиква. Опасна Тиква беше труден опонент. А всъщност не би трябвало да е така. „В доброто старо време — помисли си Морис — дори не бих изял толкова малък и блед и най-общо казано болнав на вид плъх.“ Той впи поглед в малкия плъх албинос с белоснежна козина и розови очички. Опасна Тиква не отвърна на погледа му, понеже беше прекалено късоглед. Разбира се, слепотата не бе чак такъв недостатък за биологични видове, които прекарват повечето си време в тъмнина и имат обоняние, което беше, доколкото Морис схващаше, почти толкова добро, колкото взор, слух и говор наедно. Например плъхчето винаги обръщаше главата си и се вторачваше право в него, когато го заговореше. Това беше обезпокоително. Морис познаваше една сляпа котка, която често се блъскаше във вратите, но Опасна Тиква никога не го правеше.

Опасна Тиква не беше главатарят. Това беше работа на Свинскибут. Свинскибут беше голям и свиреп и донякъде подъл, и не се радваше особено да има изострен ум, и определено не копнееше да говори с котка. Той беше доста стар по времето на Промяната (както плъховете го наричаха) и казваше, че е прекалено стар за промени. Той оставяше „разговора с Морис“ на Опасна Тиква, който беше роден точно след Промяната. А пустото плъхче беше умно. Невероятно умно. Прекалено умно. Морис се нуждаеше от цялата си изобретателност, когато имаше вземане-даване с Опасна Тиква.

— Изумително е какво знам — каза той, примижавайки бавно срещу него. — Както и да е, това е приятен на вид град. Изглежда ми богат. Сега това, което ще направим, е…

— М-хм…

Морис мразеше този звук. Ако нещо звучеше по-неприятно от особените въпросчета на Опасна Тиква, то беше, когато Праскови си прочистваше гърлото. Това означаваше, че много тихо ще каже нещо, което ще го разстрои.

— Да — рязко се обърна той.

— Наистина ли трябва да продължаваме да правим това? — попита тя.

— Ами, не , разбира се — отвърна Морис. — Аз изобщо не трябва да съм тук. Аз съм котарак , нали? Котарак с моя талант? Ха! Можех да си намеря наистина сладка работа при някой фокусник. Или може би при вентрилоквист. Можех да правя какво ли не , ясно, щото хората обичат котки. Но тъй като съм невъзможно, тъй де, глупав и добродушен , реших да помогна на шепа гризачи, които са, да си го кажем направо, не точно първи любимци на хората. Ама някои от вас — и той метна жълт поглед към Опасна Тиква — имат разни идеи да ходят на някакъв си остров и да създадат нещо като собствена плъхска цивилизация, което аз смятам за много, така де, възхитително , но за това ви трябват… какво съм ви казвал, че ви трябва?

— Пари, Морис — отвърна Опасна Тиква, — но…

— Пари. Точно така, щото какво можете да си вземете с пари? — той огледа плъховете и подсказа: — Почва с Л.