Терри Пратчетт: Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Плъхове!

Те преследваха кучетата и хапеха котките, те…

Но имаше и нещо друго. Изумителният Морис каза, че това е просто приказка за хора и плъхове. И трудното в нея било да се различи кои са хората и кои — плъховете.

Но пък Злобина Грим заяви, че това е приказка за приказките.

Всичко започна — част от всичко започна — в пощенската кола, която се изкачваше в планините откъм далечните градове в равнината.

Кочияшът не обичаше тази част от пътуването. Пътят се виеше през гори и планини по ронлив терен. Сред дърветата тегнеха дебели сенки. Понякога му се струваше, че разни неща следват колата и умело се крият от погледа му. Това го изнервяше.

А на това пътуване най-изнервящото беше, че долавяше гласове. Беше сигурен. Идваха иззад гърба му, от покрива на фургона, а там нямаше нищо, освен големите мушамени пощенски чували и багажа на младежа. Но в определени моменти беше сигурен, че шепнат пискливи гласчета.

Засега имаше само един пътник. Светлокос младеж, който седеше в клатушкащия се фургон и четеше книга. Четеше бавно и на глас, като движеше пръст по редовете.

— Уббервалд — прочете той.

— Казва се Юбервалд — обади се тъничък, писклив, но много ясен глас. — Точките го правят нещо като дълго „ыоо“. Но се справяш добре.

— Ьыоообервалд?

— Даже и с произношението може да се прекали, хлапе — чу се друг глас, който звучеше полусънено. — Ама знаеш ли кое му е най-хубавото на Юбервалд? Че е много, много далече от Сто Лат. Много далече от Псевдополис. Много далече от всякъде , където Капитанът на Стражата се е заканил живи да ни свари, ако пак ни зърне. И не е твърде популярно място. Кофти пътища. Куп планини. Хората не обикалят кой знае колко тук горе. Тъй че новините не пътуват много бързо, схващаш ли? И няма полицаи. Хлапе, тук можем да направим състояние !

— Морис? — внимателно подхвана момчето.

— Какво, хлапе?

— Нали не мислиш, че това, дето го правим, е, така де… непочтено , а?

Настъпи пауза, преди гласът да отвърне:

— В какъв смисъл непочтено?

— Ами… взимаме им парите, Морис. — Фургонът се люшна и подскочи над един трап.

— Да — съгласи се невидимият Морис, — но въпросът, който трябва да си зададеш, е от кого взимаме парите всъщност.

— Ами… обикновено от кмета или от градския съвет или от други такива.

— Правилно. А това значи, че са… какво? Казвал съм ти го и преди.

— Ъ-ъ…

— Прави-тел-ствени пари , хлапе — търпеливо рече невидимият. — Хайде, кажи го! Прави-тел-ствени пари.

— Прави-тел-ствени пари — послушно повтори момчето.

— Правилно! А какво правят правителствата с парите?

— Ъ-ъ, те…

— Те плащат на войници — натърти Морис. — Водят войни. Всъщност вероятно сме предотвратили много войни, като взимаме парите и ги влагаме там, където не могат да навредят. Ако се замислят над това, ще ни издигнат паметници.

— Някои от онези градове изглеждаха много бедни, Морис — колебливо изтъкна момчето.

— Ами значи тъкмо от оня тип, дето не им трябват войни.

— Опасна Тиква казва, че… — момчето се съсредоточи и устните му се задвижиха, преди да изрече думата, като че ли изпробваше произношението й наум — … че е не-ет-ично.

— Точно така, Морис — обади се пискливият глас. — Опасна Тиква казва, че не трябва да живеем от измама.

— Слушай, Праскови, измамата е в същината на хората — отвърна Морис. — Те са толкова настървени да се мамят непрекъснато, че избират правителства да го вършат вместо тях. Ние им предлагаме нещо срещу парите. Сполетява ги ужасна напаст от плъхове, плащат на свирач, всичките плъхове се изнизват от града след хлапето, скок-подскок, край на тормоза, всички са щастливи, че вече никой не им препикава брашното, благодарното население преизбира правителството, всички ликуват. Добре похарчени пари по мое мнение.

— Ама има напаст само защото ние ги караме да си мислят, че има — изписка Праскови.

— Е, скъпа моя, в бюджета на всичките тия малки правителства са предвидени пари за ловци на плъхове, схващаш ли? Не знам що се тормозя с всички вас, наистина.