Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

— М-хм — подхвана тя отново, — ние мислим, че този път трябва да е за последно.

Морис се облещи. Другите плъхове леко отстъпиха назад, но тя отвърна на погледа му.

— Това трябва да е последният път, когато правим тъпия номер с „напаст от плъхове“ — повтори. — И това е окончателно.

— А какво мисли Свинскибут по въпроса? — контрира Морис. Той се обърна към главния плъх, който ги наблюдаваше. Винаги, когато Праскови му създаваше ядове, си струваше да се обърне към Свинскибут, защото той не я харесваше особено.

— Какво имаш предвид, да мисля? — избоботи Свинскибут.

— Аз… сър, мисля, че трябва да прекратим това — настоя Праскови, нервно кланяйки глава.

— О, и ти мислиш, така ли! — заяде се Свинскибут. — Напоследък всички мислят. Аз мисля, че доста се прекалява с това мислене, ето какво мисля аз . По мое време не сме си и помисляли за мислене. Доникъде нямаше да стигнем, ако първо мислехме.

Той също се втренчи в Морис. Свинскибут не харесваше котарака. Той не харесваше повечето неща, които се случиха след Промяната. Всъщност Морис се чудеше докога Свинскибут щеше да остане главатар. Той не обичаше да мисли. Принадлежеше на времето, когато водачът на плъховете трябваше да е просто едър и необуздан. Сега светът се движеше твърде бързо за него, което го ядосваше.

Сега беше по-скоро подтикван, отколкото водещ.

— Аз… Опасна Тиква, сър, смята, че трябва да мислим за установяване, сър — не се отказа Праскови.

Морис се смръщи. Свинскибут нямаше да се вслуша в Праскови и тя го знаеше, но Опасна Тиква беше онова, което плъховете имаха за най-близо до магьосник, и дори големите плъхове го слушаха.

— Мислех, че ще се качим на някоя лодка и ще открием нейде си остров — каза Свинскибут. — Таман за плъхове са това, лодките — добави той с одобрение. После продължи с леко нервен и малко раздразнен тон към Опасна Тиква:

— И народът ми вика, че тия пари ни трябват, понеже сега, като го можем всичкото това мислене , трябва да бъдем еф… ефич…

— Етични, сър — обади се Опасна Тиква.

— Което ми звучи неплъхски. Не че мнението ми се брои за нещо, както личи — озъби се Свинскибут.

— Имаме достатъчно пари, сър — каза Праскови. — Вече имаме много пари. Имаме много пари, нали, Морис?

Не звучеше като въпрос, а по-скоро като обвинение.

— Ами, като казваш много … — започна Морис.

— И всъщност имаме повече пари, отколкото мислехме — прекъсна го Праскови със същия тон. Беше много вежлива, но просто не спираше и задаваше все погрешните въпроси. Погрешен въпрос за Морис беше всеки, който не желаеше да му задават. Праскови отново се прокашля.

— Казвам, че имаме повече пари, Морис, понеже ти ни обясни, че паричките, които наричат „златни монети“, блестели като луната, а „сребърните монети“ светели като слънцето и че ти ще задържиш всичките сребърни монети. Всъщност, Морис, е точно обратното. Сребърните монети блестят като луната.

През ума на Морис мина една доста груба дума на котешки език, който е много богат на такива. „Какъв е смисълът на образованието — помисли си, — щом хората ще го ползват?“

— Така че ние, сър, смятаме — обърна се Опасна Тиква към Свинскибут, — че след този последен удар трябва да разделим парите и всеки да тръгне по своя път. Освен това става опасно да продължаваме с все същия номер. Трябва да спрем, преди да е станало твърде късно. Тук има река. Би трябвало да стига до морето.

— Остров без хора или крллттр котки би било хубаво място — кимна Свинскибут.

Морис не позволи на усмивката си да избледнее, въпреки че знаеше какво означава крллттр .

— И не бихме искали да спираме Морис от чудесната му нова работа при фокусника — додаде Праскови.

Очите на Морис се присвиха. За момент беше на косъм да наруши желязното си правило да не яде някой, който може да говори.

— Ами ти, хлапе? — обърна се той към глуповидното момче.

— Нямам нищо против — отвърна то.

— Нищо против какво? — изнерви се Морис.

— Нищо против нищо, наистина — каза момчето. — Стига никой да не ми пречи да свиря.

— Но ти трябва да мислиш за бъдещето си! — не се стърпя Морис.

— Мисля — отвърна хлапето. — Искам да продължавам да свиря в бъдеще. Не ми искат пари, за да свиря. Но може би плъховете имат право. На няколко пъти едва се измъкнахме, Морис.

Котаракът впи очи в момчето, за да види дали не се шегува, но шегата не беше присъща за него. Той се предаде. Е, не точно . Не беше стигнал дотук, като се предаваше при проблеми. Просто ги оставяше настрана. Все пак винаги изникваше нещо.