Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

— Лодки, Морис, но…

— А и ще ви трябват какви ли не инструменти, пък и храна, разбира се…

— Има кокосови орехи — обади се глуповидното момче, което лъскаше флейтата си.

— О, нима някой продума? — вдигна вежди Морис. — Ти пък, хлапе, какво знаеш за това?

— Набавяш си кокосови орехи — обясни момчето. — На самотни острови. Един, който ги продаваше, ми каза.

— Как? — попита Морис. Той не беше твърде наясно с кокосовите орехи.

— Не знам. Просто си ги набавяш.

— О, сигурно просто си растат по дърветата, така ли? — саркастично подхвана котаракът. — Леле, просто не знам какво щяхте да правите без… кой? — Втренчи се в групата: — Почва с М.

— Теб, Морис — отговори Опасна Тиква. — Но, разбираш ли, ние всъщност мислим, че…

— Да? — подкани го той.

— М-хм — прокашля се Праскови. Морис изпъшка.

— Опасна Тиква иска да каже, че цялото това крадене на зърна и сирене и гризане на дупки в стените е, ами… — тя вдигна поглед към жълтите очи на Морис — не е морално .

— Но плъховете точно това правят! — извика Морис.

— Но ние чувстваме, че не би трябвало да го правим — възрази Опасна Тиква. — Ние трябва да си проправим собствен път в света!

— О боже о боже о боже — поклати глава Морис. — Ура за острова, а? Царството на плъховете! Не че се присмивам на мечтата ви — побърза да добави. — Всеки трябва да има мечти. — Той искрено вярваше в това. Ако знаеш какво другите много, ама страшно много искат, имаш почти неограничена власт над тях.

Понякога се чудеше какво ли иска глуповидното хлапе. Доколкото схващаше — нищо, стига да може да свири на флейтата си и да го оставят на мира. Но… ами, то беше като онова с кокосовите орехи. Не щеш ли, хлапето току изтърсваше по нещо, което показваше, че слуша през цялото време. Такива хора трудно се управляват. Но котките ги бива да управляват хората. Мяу тук, мър там, малко помачкване с лапи и… на Морис никога не му се бе налагало да мисли за това преди. На котките не им трябва да мислят. Просто трябва да знаят какво искат. Мисленето е за хората. Нали затова са хора.

Той се замисли за добрите стари времена, когато мозъкът му не пращеше като фойерверк. Отиваше пред вратата на университетската кухня и си придаваше умилителен вид, а готвачите се мъчеха да се сетят какво желае. Направо невероятно! Почваха да му говорят неща от сорта на: „Шъ иска ли пухи паничка млекце? Шъ иска ли пухи бисквитка? Шъ иска ли пухи тез хубавки огризки?“ И всичко, което се искаше от Морис, бе да изчака търпеливо, докато стигнат до нещо, което звучи приемливо, като например „пуешки кълчици“ или „агнешки кюфтенца“.

Но беше убеден, че не е изяждал нищо магическо. Няма омагьосани пилешки дреболии, нали?

Плъховете бяха изяли магическото нещо. Бунището, което наричаха „дом“, а също и „обяд“, беше на гърба на Университета, а това все пак беше университет за магьосници. Старият Морис не обръщаше особено внимание на хората, които не поднасяха панички, но беше наясно, че едрите мъже с островърхи шапки бяха причина да се случват странни работи.

А сега знаеше и какво се случваше с нещата, които използваха. Хвърляха ги през стената, когато приключеха с тях. Всичките стари похабени магически книги и угарките от изгорелите свещи, и останките от зеленото бълбукащо вещество в казаните свършваха на голямото бунище заедно с консервените кутии, старите опаковки и кухненските отпадъци. О, да, магьосниците бяха сложили надписи „Опасно“ и „Токсично“, но по онова време плъховете не можеха да четат и обичаха угарките на свещите.

Морис никога не беше хапвал нещо от бунището. Той смяташе, че „Не яж нещо, което блещука“ е добър житейски девиз.

Но и неговото съзнание се бе променило горе-долу по същото време, по което и на плъховете. Това беше мистерия.

Оттогава той правеше онова, което котките винаги са правели. Действаше хората. Сега и някои от плъховете също се брояха за хора, разбира се. Хората са си хора, дори да имат по четири крака и да се наричат с имена като Опасна Тиква, което е от имената, които избирате, ако сте се научили да четете, преди да схващате смисъла на думите, и четете табелите и етикетите на старите ръждясали тенекиени кутии, и се наричате с имена, чието звучене ви харесва.

Проблемът при мисленето е, че веднъж започнал, не спираш да мислиш. А Морис беше на мнение, че плъховете прекаляват с мисленето. Доста го притесняваше Опасна Тиква, който обаче беше толкова зает да обмисля глупави идеи за това как плъховете могат наистина да създадат някъде своя собствена страна, че той успяваше да се справи с него. Най-зле беше с Праскови. Обичайният трик на Морис да бръщолеви бързо, докато хората се объркат, изобщо не минаваше при нея.