Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Тя гласеше:

ТЪРСЯТ СЕ МЪРТВИПЛЪХОВЕ!

50 ПЕНСА НА ОПАШКА!

ЗАПИСВАНЕ ПРИ: ПЛЪХОЛОВЦИТЕ

В: ПЛЪХКОМА

Хлапето се беше втренчило в нея.

— Май тук наистина искат да се отърват от плъховете си — жизнено подхвърли Морис.

— Никога не са предлагали по половин долар на опашка! — възкликна момчето.

— Казах ти, че това ще е големият ни удар — продължи котаракът. — Ще седим върху купчина злато, преди да е свършила седмицата!

— Какво е плъхком? — смръщи се момчето. — Не може да е клуб за плъхове, нали? И защо всички те зяпат?

— Ми хубавец съм си — отвърна Морис. Въпреки това беше малко странно. Хората се побутваха и го сочеха.

— Ще речеш, че не са виждали котка досега — промърмори той, вперил поглед в голямата сграда отсреща. Беше масивна, квадратна постройка, обградена от хора, с надпис: ПЛЪХКОМ. — Плъхком е просто тукашната дума за… нещо като комитет, общински съвет — преведе той. — Няма нищо общо с плъховете, макар че идеята си я бива.

— Бая думи знаеш, Морис — възхити се момчето.

— Понякога сам си се изумявам — потвърди той.

Опашка от хора се извиваше пред една огромна отворена врата. Други, които очевидно бяха свършили онова, заради което набъбваше опашката, излизаха от странична врата по един-двама. Всички носеха самуни хляб.

— Да се наредим и ние? — предложи момчето.

— Не бих казал, че е уместно — внимателно отвърна Морис.

— Защо не?

— Виждаш ли онези мъжаги на входа? Приличат на стражи. Имат големи палки. И всички им показват някакви листове на влизане. Това хич не ми харесва — сподели Морис. — Намирисва ми на правителство .

— Не сме сторили нищо лошо — възрази момчето. — Така де, не и тук.

— Човек никога не знае с тия правителства. Просто стой тук и мирувай, хлапе. Аз ще хвърля един поглед наоколо.

Хората наистина се заглеждаха в Морис, който тръгна към сградата, но, изглежда, в този град, нападнат от плъхове, котките бяха доста уважавани. Един човек се опита да го хване, но загуби интерес, когато той се извърна и го одра по ръката.

Опашката се виеше навътре в голяма зала и покрай една дълга импровизирана маса. Там всеки показваше листа си на две жени пред голяма палета хляб и получаваше по няколко самуна. После минаваше през един човек с щайга наденици, от които му се полагаше доста по-малка дажба.

Наблюдавайки всичко това и периодично подвиквайки на хората, раздаващи храната, там стоеше и кметът. Морис го позна на секундата, понеже носеше златно огърлие на врата си. Откакто работеше с плъхове, се беше нагледал на кметове. Този обаче беше по-различен. Беше по-дребен, доста по-угрижен и имаше плешивина, която се бе опитал да прикрие с три кичура коса. Беше и доста по-слаб от останалите кметове, които бе виждал. Не изглеждаше като да е бил избиран по килограми.

„И така… храната е кът — помисли си Морис. — Налага им се да я разпределят. Явно спешно им трябва свирач. Какъв късмет, че пристигаме тъкмо навреме…“

Той излезе, този път с доста по-голяма скорост, тъй като осъзна, че някой свири на цафара. Оказа се, както се опасяваше, хлапето. Беше сложило шапка на земята пред себе си и дори беше събрало няколко монети. Опашката се бе огънала към него, за да го чува по-добре, а едно-две дечица дори танцуваха.

Морис беше специалист само по котешките серенади, чиято същност бе да стоиш на два сантиметра от другите котки и да им крещиш, докато се предадат.

Човешката музика му се струваше слаба и размита. Но хората тактуваха с крака, щом чуеха свирнята на момчето. Лицата им се разведряваха. Морис изчака хлапето да довърши песента. Докато насъбралите се ръкопляскаха, той се промъкна зад него, отърка се в краката му и изсъска:

— Браво, умнико! Нали щяхме да сме незабележими ! Хайде, обирай си крушите. Е, вземи и парите!

Той тръгна напред през площада, но спря толкова внезапно, че момчето едва не го стъпка.

— Опа, ей ти на още правителство — обяви той. — Ама ние знаем тия какви са, нали?…

Момчето знаеше. Бяха ловци на плъхове, двама на брой. Дори тук те носеха дългите прашни наметала и омачканите черновърхи шапки на своята професия. И двамата бяха метнали на рамо по един прът, от който висяха различни капани.

През другото рамо бяха провесили по една голяма торба, от онези, в които наистина не ти се ще да погледнеш. И всеки водеше по един териер на каишка. Бяха кльощави, настървени кучета и оголиха зъби срещу Морис, докато го подминаваха, влачени от стопаните си.