Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

Андрей забеляза, че в тревата до насипа все по-често започнаха да се виждат изсъхнали бели цветя — отначало ги взе за презервативи. После си помисли, че цветята просто са прецъфтели, но сетне му направи впечатление, че много от тях са увити в целофан и са със стъблата нагоре. Появиха се букети, а и венци — все от увехнали бели рози. Разбра каква е работата — преди около две седмици по телевизията предаваха погребението на американската попзвезда Изида Шопенхауер (всъщност, сети се той, името й беше Ася Акопян). Вестниците писаха, че по време на церемонията от прозорците били изхвърлени два тона отбрани бели рози, които починалата обожавала повече от всичко на света — това явно бяха те. Андрей долепи чело до стъклото. Минаха две-три минути. Белите петна долу ставаха все повече. Накрая той видя падналата в тревата мраморна плоча със стоманени сфинксове по ъглите, за която със златни вериги бе окована клетата Изида, вече доста подпухнала от жегата. По ръбовете на плочата имаше реклами: „Rolex“, „Pepsi-cola“ и още някаква, по-малка, май търговският знак на фирмата за производство на зеленчукови шницели с чисто американски вкус. Около плочата се въртяха две дребни кучета. Едното обърна муцуна към влака и залая беззвучно. Другото въртеше опашка, а от устата му висеше нещо синкаво-червено и дълго.

„Световната култура стига до нас с голямо закъснение“ — помисли си Андрей.

Стената от дървета навън свърши чак вечерта, по здрач. Отначало те оредяха, помежду им се появиха пролуки, а после изведнъж се ширна поле, пресечено от път. До пътя имаше няколко тухлени къщи с тъмни като дупки прозорци — капаците им бяха широко отворени. В далечината бавно премина неимоверно красива, приличаща на вдигната към небето ръка, бяла черква със скосен кръст — виждаше се само горната й част, долната бе скрита от гората.

После се появи дълъг пуст перон — някъде там Андрей успя да зърне старо чене, самотно паднало върху голата бетонна повърхност. До ченето стърчеше прът с празен стоманен правоъгълник, на който някога е имало табелка с името на гарата. Мярнаха се плочи на бетонна ограда, зад нея — купчина решетести конструкции от ръждиво желязо, а после всичко отново изчезна зад плътна стена от дървета. Тези, които вярваха в снежните хора, смятаха, че те са посадили дърветата, за да не могат погледите и мислите на пътниците да проникват прекалено далеч в техния свят.

На вратата се почука и Андрей скочи от масата.

— Кой е? — попита той.

— Аз съм, Авел — обади се глас зад вратата. — Там ли си? Излез, там раздават чаршафите.

Когато Андрей най-после реши да разпечата писмото, беше вече тъмно, а навън се точеше все същата стена от дървета. Той обърна гръб на прозореца, извади от джоба си плика и го отвори. Вътре намери внимателно откъснат кариран лист, върху който чернееха равни мастилени редове:

„Някога, много отдавна, хората често са спорели дали съществува локомотив, който ни тегли към бъдещето. Случвало се е да делят миналото на свое и чуждо. Но всичко вече е минало: животът продължава и те, както виждаш, са изчезнали. А какво има във висините? Сляпата сграда навън се губи в мъглата на годините. Трябва ти ключ, а той е у теб — е, как ще го намериш и на кого ще го връчиш? Пътуваме сред тракане на колела, излизаме постскриптум — вратата“.

Подпис липсваше. Андрей препрочете писмото, повъртя го, сгъна го и го върна в плика. После си легна, загаси лампата над възглавницата и се обърна към стената.

Навън ставаше, нещо странно — Андрей никога не бе виждал подобна гледка. Влакът минаваше през нощен град по една ниска естакада, отделена от улиците с железен парапет. Отвън грееха безброй светлини — улични лампи, прозорци на къщи, фарове на автомобили. Но най-странното бе, че долу имаше хора, много, много хора. Те стояха до парапета на естакадата. Когато прозорецът на Андрей минаваше покрай тях, те започваха да му махат и весело да викат нещо. В града вероятно имаше празник — всички изглеждаха напълно безгрижни.

Най-накрая на Андрей леко му призля от толкова много погледи. Той стана и излезе в коридора. От другата страна на вагона се точеше обичайната тъмна стена от дървета и той се почувства по-добре. Коридорът изглеждаше някак необичайно — подът беше покрит с дебел пласт прах, вратите на всички купета зееха и в тях се виждаха голите железни рамки на леглата. Отначало той се учуди и дори се уплаши, но се сети, че освен него, във влака няма нито един човек, и се успокои. Прииска му се да прочете писмото отново, затова извади сгънатия на две плик от джоба си. Текстът, естествено, си оставаше същият: