Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

— Трябва да кажем, че героите на филма се занимават с неща, които с пълно право можем да наречем важни и сериозни — дребна търговия на едро, бавно умиране от глад, кражби, раждане на деца и така нататък. Та правейки паралел между техния живот и действията на „трамвайния луд“, който тича напред-назад по коридора на вагона и вика: „Додеска-ден! Додеска-ден!“, имитирайки тракането на съществуващите само в неговото съзнание колела на отделния мъничък влак, Куросава сякаш се стреми да ни покаже, че всеки от социално адекватните герои всъщност също се движи из реалния вагон в свой собствен малък илюзорен „трамвай“. Куросава обаче не сочи никакъв изход от враждебния свят, който ни показва. Да стреснеш хората е лесно, но…

В коридора радиото не работеше. На Андрей му провървя — два коридора по на изток и се озова в един абсолютно празен вагон. По миризмата можеше да познае, че там бяха унищожавали хлебарки и пътниците се криеха от миризмата на дихлофос зад плътно затворените си врати. Той бързо извървя прашната пътека и застина пред вратата на служебното купе, където тананикащият шафнер, наведен над огромната метална мивка, миеше празните кутийки от бира (в съседния вагон ги изографисваха в народен стил и ги продаваха на Запад). Андрей изчака шафнерът да се обърне, шмугна се край вратата и влезе в тоалетната. Заключи се, вкара клина между вратата и дръжката и няколко пъти го удари с ръка — сега шафнерът нямаше да може да отключи отвън дори със собствения си ключ.

Прозорецът се отвори веднага и Андрей надникна през него. Всички съседни прозорци бяха плътно затворени. Той си сложи ръкавиците, кепето и очилата, обърна се с гръб, вдигна ръце назад и се хвана за горната рамка. После се подпря с крак в алуминиевата дръжка на стената, изви се и започна бавно и внимателно да се измъква навън.

Отдавна би могъл да повтори всички необходими движения със затворени очи, но въпреки това всеки път за няколко секунди му призляваше. В окултните книги, продавани пред ресторанта, процедурата бе описана много заплетено и тайнствено, с безброй иносказателни изрази. Явно я бяха писали хора, които не разбираха за какво всъщност става дума. Най-простият евфемизъм на извършваното бе „ритуална смърт“. В известен смисъл така си беше — същото се случваше с всеки умрял, когото избутваха през прозореца, за да го хвърлят върху насипа. Но това бе единствената прилика, макар процедурата наистина да беше доста рискована. Колкото до неясния подсъзнателен страх, от него можеше да го спасят само хладнокръвието и чувството за хумор — Андрей си повтаряше, че просто се качва на покрива на вагона.

Над прозореца се намираше улеят на улука. Той се хвана за него и се набра нагоре. Сега вече седеше на ръба на прозореца с провесени навътре крака. Далеч напред по посоката на движението се показа зелена ивица храсти и Андрей се закатери по-бързо, за да не могат клоните да го съборят. След няколко секунди беше вече горе, върху неочаквано широкия покрив на вагона, покрит с олющена жълта боя и осеян с ръждивите кулички на отдушниците. Той се изправи на крака и се огледа.

Далеч на запад върху покрива имаше хора, но оттук не можеше да ги види добре. Запрескача от вагон на вагон, намери вдлъбнатината, по която познаваше къде е купето на Хан, и потропа по нея с крак.

Хан се появи след около пет минути — беше с анорак с качулка, а също и с очила като Андрей. Мълчаливо поеха на запад и вече двамата със засилка запрескачаха празнините между гумените съединения на вагоните.

Скоро назад останаха хлъзгавият покрив на ресторанта и вагонът с граничната площадка, и хората горе започнаха да им махат за поздрав. Андрей позна неколцина души и също им махна. В традиционния смисъл на думата не познаваше никого — цялото общуване с тези, които срещаха двамата с Хан, се свеждаше до размяна на приветствени жестове. Отминаха неподвижния старец с мръсна ватенка и стара военна ушанка. Както обикновено той седеше по турски в средата на покрива и пушеше дългата си лула с миниатюрен метален чибук (интересно как успяваше да я запали при такъв вятър). По-нататък седеше една компания с дълги тъмносиви раса — лицата им бяха скрити в качулките, така че не можеше да се каже нищо нито за пола, нито за възрастта им. Наредени в кръг, те изучаваха някаква неразбираема геометрична фигура, нарисувана с въглен на покрива на вагона. Фигурата беше същата като преди — кръг с някакви симетрични линии, приличащи на разперена звезда. Андрей си спомни, че те се занимаваха все със същото и миналото, и по-миналото лято. Не можеше да си обясни какво толкова й гледат на тая проста рисунка.