Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

Всъщност, не ме интересува. Важно е съвсем друго. Най-близо до щастието съм (макар да не се наемам да определям какво представлява то), когато се извърна от прозореца и с крайчеца на съзнанието си, защото инак е невъзможно, забележа, че преди малко мен пак ме е нямало. Имало го е просто светът навън и няколко секунди вместо обичайния рой от мисли, една от които подобно на локомотив тегли след себе си всички останали, обгръща ги и нарича себе си с думата «аз», е съществувало нещо прекрасно и необяснимо, пък и абсолютно ненуждаещо се от никакво «обяснение». Отново се чува тръбният зов на далечен слон, вероятно бял, — щастлив ли…“

— Ей!

Андрей вдигна поглед. Пред него стоеше Гриша.

— Е, какво стана? Видя ли някого?

— Не — отговори Андрей. — Защо не поостана още половин час за всеки случай?

— Не — каза Гриша — отивам си. Спътникът ти бил много полезен човек. Определил съм му среща за утре сутринта. Е, хайде, чао.

— Чао.

Гриша изчезна. Андрей затвори брошурата, прибра я в джоба и си тръгна.

След около пет минути, когато лампата вече бе угасена и Андрей с всички сили се мъчеше да заспи колкото се може по-бързо преди Пьотър Сергеевич да е захъркал, той изведнъж се изкашля и каза:

— Ей, Андрей. Гриша защо те нарича мистик? Шегува ли се нещо?

— Да. Шегува се, разбира се. Тук няма по-голям мистик от него.

Както винаги Андрей се събуди от радиото — един безкраен баритон декламираше стихове:

Пьотър Сергеевич все още хъркаше. Андрей погледна навън. Небето бе прихлупено и сиво и наистина всичко бе размътено от дъжда, чиито ситни капки се разбиваха в стъклото.

Някой почука.

— Да, да.

Влезе шафнерът с чая. Сложи чашите на масата, прибра сторубловата банкнота и затвори след себе си вратата, която щракна с никелираната си ключалка.

От щракването Пьотър Сергеевич се събуди. Странно, но вместо както обикновено да се обърне към стената и да заспи за още час-два, той се надигна като навит на пружина и погледна Андрей с напълно безумен поглед.

— Нощес пак хъркахте — каза Андрей.

— Така ли? А ти свирна ли ми?

— Свирнах — отговори Андрей.

— Колко е часът?

— Девет и половина.

Пьотър Сергеевич изпсува, скочи от леглото и започна припряно да се сресва — беше спал с костюма и дори с вратовръзката.

— Закъде бързате толкова?

— По работа — Пьотър Сергеевич гушна под мишница изтърканата си кожена папка, с която Андрей не го беше виждал от три години насам, и изскочи в коридора.

Андрей се извърна към стената и затвори очи. Поезията по радиото свърши и започнаха рекламите. Той завъртя потенциометъра докрай, но гласът продължаваше да се чува ясно.

„Всички ний вярваме само в добри неща — запя детският хор, — ето, препуска пак синият вагон“. — „Фирма «Син вагон»“ — развълнувано се обади един контраалт. — „Нашият влак наистина е експресен“.

Това беше рекламата на Гриша. Във високоговорителя нещо писукна и един жизнерадостен мъжки глас занарежда: „Цигарите «Бой» — пуши и се не бой“. Последва дълга пауза и най-после започна рубрика „Утринен киносалон“.

— Днес ще си поговорим за филма на японския кинорежисьор Акира Куросава „Додескаден“ — носово подхвана водещият, — заснет през 1970 година по новелата на писателя Рюноске Акутагава „Тракането на невидимите колела“. Всъщност самото название на филма е японската имитация на тракането на колела по релсите. И тъй, затворете очи и си представете ранно утро в следвоенен първокласен японски вагон. Хлопат врати, по коридорите сноват забързани хора. През опушените от доскорошните боеве стъкла вече грее прочутото японско слънце. И изведнъж в тълпата виждаме първия от героите, наричан във вагона „трамвайния луд“. Младежът се мисли за машинист на невидим малък влак (на японски — „трамвай“), който пътува напред-назад из реалния вагон. Съгласете се, че концепцията е сложна и се нуждае от осмисляне…

Андрей стана и започна бързо да се облича. Сложи си якето, закопча всичките му копчета, взе от горното легло тъмните си очила и кепето с козирката, после мушна в джоба ръкавиците си и малкия дървен клин, който извади изпод дюшека. Докато се обличаше, почти не чуваше радиото, но щом за секунда спря до вратата да премисли дали не е забравил нещо, отново долови предпазливият носов глас: