Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

Изобщо съмняваше се, че хората се качват на покрива с някаква определена цел. Самият той никога нямаше подобна цел и не очакваше нищо от разходките си. Е, с Хан се бяха запознали тъкмо тук. Сега не си размениха нито дума — тук никой никога и с никого не разговаряше — но се познаха след ден-два, когато се сблъскаха в коридора. По-късно Хан каза, че качването на покрива е не само безполезно, но и дори вредно, защото там човек само се отдалечава от възможността истински да напусне влака. Но двамата пак се качваха, просто за да могат поне замалко да напуснат дотегналото им пространство на всеобщия живот и смърт. Не се виждаха нито началото на влака, нито краят му — върволицата от вагони, начупена на няколко места в полезрението им, стигаше до хоризонта и от двете страни, но все пак локомотивът някъде съществуваше, а освен безбройните вътрешновагонно метафизични обяснения, за това имаше и две преки доказателства — дебелият меден проводник в полумрака над тях и долитащият понякога незнайно откъде тих протяжен тътен.

Андрей усети, че Хан го дърпа за ръкава и погледна накъде му сочи. На съседния покрив стоеше една доста странна компания — четирима души, облечени като музиканти, в някакви прекалено латиноамерикански дрехи. В следващия момент Андрей видя в ръцете им инструменти и разбра, че наистина са музиканти. Заради тракането на колелата музиката изобщо не се чуваше, но беше ясно, че малкият оркестър свири с всичка сила. От напрежение свирачът на пан-флейта чак приклякваше, а лицата на китаристите бяха така екзалтирани, сякаш те държаха в ръцете си не китари, а пушки и бяха тръгнали да щурмуват бронираното купе на самия Пабло Ескобар. Андрей погледна встрани и видя един чудноват човек с широкопола сламена шапка, която висеше на гърба му. Той стоеше рисковано близо до ръба на вагона и лекичко танцуваше на място, като размахваше ръце, сякаш се опитваше да се стопли. Андрей никога преди не беше виждал тук нито него, нито музикантите.

Влакът препускаше към някаква река или може би тесен ръкав на езеро с някакъв особен мост — с много ниски парапети, едва стигащи до покрива на влака. Андрей си помисли, че сигурно могат да бъдат прескочени и точно в този момент човекът със сламената шапка силно се оттласна от покрива, откъсна се от вагона и прелетя над парапета.

В първия миг Андрей не можеше да повярва, че наистина е станало. После легна по корем, допълзя до края на покрива и се надвеси над него, опитвайки се да види поне нещо. Водата под моста беше почти неподвижна; по повърхността й се образуваха едва забележими кръгове, а в средата им, подобно на огромна водна линия, се полюшваше сламената шапка. След пет-шест дълги секунди отгоре се показа черната топчица на главата. Човекът заплува към брега, а после всичко се скри зад обраслия с трева насип.

Андрей се изправи на крака и погледна Хан. Той с възхищение клатеше глава и по движението на устните му личеше, че казва нещо. Всички наоколо се взираха към скрилата се река. Дори странните хора с расата, които обикновено не обръщаха никакво внимание на останалите, сега стояха изправени и объркано гледаха на изток, където непознатият бе останал завинаги. Само старецът с ушанката продължаваше да седи неподвижно на обичайното си място и да издухва надалеч едва забележими заради вятъра струйки дим. Дали не бе видял нищо или беше виждал и по-впечатляващи неща — кой знае? Музикантите изчезнаха някъде. Андрей ги потърси с поглед и зърна няколко малки фигурки, скачащи от вагон на вагон — те вече бяха успели да се отдалечат доста на запад.

— Харесва ли ти? — попита Антон. — Но честно.

— Кое?

— Новата серия — кимна към масата Антон.

— Защо серия? — учуди се Андрей. — Та те всичките са еднакви.

— Такава е идеята — каза Антон. — Номерирани са. Като литографии.

Андрей седеше на ръба на седалката и гледаше кутийката от бира в ръцете му. Антон тихичко си мучеше и движеше малката си четка, неестествено изпънал шия така, че да не си изцапа брадата с боя. Въпреки това, по нея вече имаше няколко бели петна, които я правеха като преждевременно побеляла. Няколко готови изрисувани кутийки вече бяха подредени на масичката — всичките с еднаква картинка: вагонен коридор, през който с чаени чаши в ръце вървят румени девойки с кокошници 11 11 Кокошник (рус.) — женски накит за главата, подобен на висока корона — Б.пр. и жълтокоси момчета с червени ризи и с едни и същи, подобни на виме, лица. Доколкото Андрей разбра, това беше преднамерен и дори пресилен цитат от Гумильов 12 12 Н. С. Гумильов (1886–1921) — руски поет, чиято поезия се характеризира с апология на „силния човек“ — Б.пр. , защото от лицата им стърчаха дълги кравешки цицки, пръскащи струйки мляко, а под картинката със стилизирани славянски букви пишеше: