Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

На Андрей му се спеше и той трудно разбираше написаното — думите се връхлитаха една друга и образуваха пред очите му сложни геометрични конструкции. Той затвори книгата.

— Андрюх — обади се Пьотър Сергеевич, — какво си се вкиснал? Я гаврътни една чаша.

— Наистина не искам — каза Андрей, — благодаря.

— Както искаш.

Андрей се обърна по гръб и известно време изучава мъждивата жълта плафониера на тавана.

— Пьотър Сергеевич — започна той, — замисляли ли сте се някога закъде пътуваме?

— Какво ти е — попита Пьотър Сергеевич между два залъка, — неприятности ли имаш? Я не се впрягай. Много важно, една зарязал — друга намерил. Иди до втора класа, там много бързо ще се разсееш. Пълно е с мацки. Цял вагон. Само пари да имаш.

— И все пак. Закъде?

— Да не би да не знаеш?

— Толкова ли не можете да ми кажете?

— А, мога.

— Ами кажете ми тогава. Закъде пътуваме според вас?

— Как закъде? Какво, искаш да го чуеш за пореден път ли? То се знае закъде. Към срутения мост. Защо на млади години си пълниш главата с такива пияндурски глупости, Андрюха?

Утрото беше облачно — вместо небе отгоре висеше равна сива повърхност като тавана в коридора, само че без отдушниците. Пьотър Сергеевич вече бе излязъл. На масата имаше бележка за шафнера и две чаши с вече изстинал чай. Андрей се облече, извади от джоба си писмото и тутакси отново го прибра. После заключи вратата и седна върху масата. Пьотър Сергеевич не можеше да понася подобно нещо, камо ли пък някой да си сложи краката на леглото, но днес това нямаше значение.

Андрей никога не пропускаше възможността да прекара някой и друг час в самота до прозореца на купето. Съвсем не беше като да стои в коридора, където непрекъснато трябваше да дава път на минаващите покрай него и изобщо да взаимодейства с околните по безброй какви ли не начини. Не вярваше много на автора на индийския „Пътеводител“, че човек може да се отдаде на безметежно съзерцаване на ландшафта и в претъпкания с кресльовци коридор.

Днес денят не беше много хубав — на няколко метра от прозореца се носеше безкрайна стена от дървета. Обикновено подобни насаждения закриваха панорамата за няколко часа, а понякога и за дни и на човек му оставаше само да гледа ивицата трева между влака и дърветата, различавайки предметите, изхвърлени някога от прелетелите оттук вагони на „Жълтата стрела“.

Отначало всичко долу се сливаше в еднородна сиво-зелена маса, но след няколко минути очите му свикваха и за малка част от секундата той вече успяваше да идентифицира изкуствените частици, вградени в пейзажа. Може да не опираше до навика, а до въображението и той да различаваше не какво прелита край прозореца, а възползвайки се и от най-нищожните намеци, давани му от околния свят, да си доизмисля и пресъздава нещото, което би трябвало да се намира там. Но за повечето обекти по склоновете на насипа едва ли се мамеше.

Най-много от всичко бяха, разбира се, празните бутилки. Зимно време те се открояваха върху снега като ярки зелени петна, а сега в тревата можеха да бъдат познати само по блясъка. По-леките бирени кутийки биваха отнасяни от въздушния поток, но те обикновено не отлитаха толкова далеч от вагоните. Понякога се срещаха доста странни предмети — например, от едно малко блато стърчеше току-що паднала в калта картина с огромна златна рамка (на Андрей му се стори, че е стандартна репродукция на „Бъдещи железничари“ на Дейнека). Другаде, примерно километър по-нататък, се мерна строшен от падането никелиран самовар. А близо до него се търкаляше великолепен кожен куфар, върху който бе кацнала голяма тлъста врана. Навред се белееха ярките петна на използвани презервативи. Впрочем, понякога човек можеше да сбърка с презерватив някоя малка кост, като ключица например, а в тревата се търкаляха почти толкова кости, колкото и бутилки. Особено много бяха черепите — сигурно защото бяха прекалено тежки за дребните гризачи, а по-едрите животни се страхуваха да се приближават до тътнещата жълта стена. От дъждовете и вятъра някои съвсем стари черепи бяха станали тебеширено бели, а по-пресните все още имаха коса и парченца плът. Андрей особено много го досмеша от един череп с лъскави рамки на очилата. Стори му се, че дори стъклата им са запазени.

По храстите и дърветата имаше безброй следи от скорошни погребения — пъстроцветни кърпи, одеяла и калъфки за възглавници. Те се вееха от вятъра като знамена, приветстващи новия живот, поел напред и край тях. Така, доколкото си спомняше Андрей, май го бе казал онзи поет, дето после се хвърли надолу с главата през прозореца на вагон-ресторанта. Възглавниците също бяха много — и съвсем новите, и вече изгнилите от честите дъждове това лято. Техните притежатели обикновено лежаха наблизо в най-различни пози и стадии на разлагане. Наистина, мнозина запазваха строгия си вид и върху насипа: краката леко свити, едната ръка подпъхната под главата, а другата изпъната до тялото. Тази поза си имаше своето просто обяснение — понякога по молба на близките шафнерите връзваха с въженце крайниците на починалите по специален начин, за да могат те да изглеждат пристойно и след смъртта. Имаше някакво отношение към религията.