Виктор Пелевин: Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

Той леко тропна по пода и посочи стената.

— Антоне — каза Андрей, — да чуваш нещо в момента?

Антон замря и се заслуша.

— Не, нищо не чувам. Какво да чувам?

— Няма значение. Сторило ми се е.

— Време е да вървим — обади се Олга и повдигна закаченото на вратата одеяло, — ще закъснеем.

— Какво ще гледате? — попита Андрей.

— „Брониран влак 116-511“ — отговори тя. — Не се стряскай, прочитът е авангарден.

— Чий прочит? — попита Андрей.

— На „Театър от горния ред“ — каза Олга. — Там при тях всичко е колективно и анонимно, така че чий там е прочитът, никой не знае. Като на свой човек мога да ти кажа, че там декорите ги е рисувал Антон. Искаш ли да дойдеш? Можем да те вкараме там.

— Не, трябва да се отбия при Хан. Отдавна не сме се виждали.

— Между другото, как е той там? — попита Антон. — Намери ли себе си?

— Да, и много други неща. Е, довиждане.

— Довиждане. Поздрави там всички.

На вратата на Хан висеше някакъв календар с котета, който закриваше познатата драскотина. Няколко секунди Андрей не можеше да разбере какво става, после се озърна, убеди се, че не е сбъркал и почука. Отговор не последва.

Той отвори. В купето цареше неописуем хаос, какъвто има само при погребение, раждане или преместване. На леглото на Хан седеше някаква възрастна пълна жена със следи от някогашна грозота по отеклото лице. Възрастта вече благополучно я бе евакуирала от зоната на действие на естетическите характеристики. На пода пред нея имаше няколко куфара и покрита с кърпа кошница, излъчваща силен мирис на салам. Едно мъничко детско краче, обуто с бял чорап, се бе провесило от горното легло и леко се поклащаше в такт с поклащането на вагона.

— Здравейте — каза Андрей.

— Добър ден — отвърна жената и вдигна към него безизразните си очи.

— Къде е Хан?

— Тука не живеят такива.

— Да не се е преместил?

— Не знаем, може да се е преместил, а може и да е умрял. Не знаем. Ние сме от чакащите ред. Настаниха ни тука. Питайте кондуктора, той ще ви каже.

— Ами вещите му? — попита Андрей. — Тук ли са?

— Тук нямаше нищо — малко по-оживено отговори жената, — какви ги разправяте? Какви вещи?

— Не, не си мислете, че имам някакви претенции. Просто питам.

— Леглото беше празно — продължи тя, — горе също. Никога не съм посягала на чуждо.

— Ясно — рече Андрей, обърна се и бутна вратата встрани.

— Вие да не сте Андрей? — изведнъж попита жената.

— Андрей съм. Защо?

— Тука имаше някакво писмо. Пишеше „За Андрей“, ама за кой точно, не е ясно. И от кого е… Да не е за вас?

— За мен е, дайте ми го.

— Чакайте, някъде тука беше — замърмори тя и зарови в нахвърляните върху масата чаршафи. — Сега половин година има да оправям. Животът стана страшен. В коридора е блъсканица, сили не ми останаха. А, намерих го. Ето го. Дали е за вас? Носите ли си билета?

— Аз пътувам гратис — без много да му мисли, се пошегува Андрей.

Жената му подаде плика.

— Хм, баламосвай си твойте гаджета — малко закачливо каза тя. — Това е. Повече няма никакви вещи.

— Благодаря — Андрей прибра писмото в джоба си. — Много благодаря.

— Довиждане.

На излизане от купето той едва не се сблъска с шафнера, но реши да не го пита нищо.

Пьотър Сергеевич беше пиян и весел. На масата пред него стоеше не обичайната бутилка „Железопътна“, а четвъртито шише със скъпия коняк „Лазо“ с пламтяща локомотивна пещ на етикета. Наоколо бяха разтворени някакви чертежи и хелиокопия. На едно от тях Андрей забеляза силно увеличена дръжка от брава. Имаше и няколко официални документа с печати. От мазните петна по хартията личеше, че в тях е бил завит сервилатът, с който Пьотър Сергеевич бе успял хищнически да замези — обелките, разпилени по масата, сякаш бяха кълвани от орел.

— Как е? — попита той.

— Нормално — отговори Андрей, — а при вас?

Пьотър Сергеевич вирна големия си космат пръст.

— Утре цял ден няма да ме има — каза той — още от сутринта. И вечерта няма да се прибера. Нали ще ми смениш чаршафите?

— Добре. Само предупредете шафнера. Ама трийсети ли сме вече?

— Да, трийсети. Как лети времето. Докато се огледаш и край. Да ти налея ли?

Андрей врътна глава. Свали обувките си, легна и извади от джоба си пътеводителя на железниците в Индия, където бе сложил писмото. Поколеба се секунда-две, после върна плика в джоба си. „Утре ще го прочета“ — каза си наум той и отвори книгата напосоки.

„… всъщност, няма никакво щастие, има само осъзнаване на щастието. Или с други думи, има само съзнание. Няма никаква Индия, никакъв влак, никакъв прозорец. Има само съзнание, а всичко останало, включително и ние самите, съществува само дотолкова, доколкото попада в неговата сфера. Тогава защо, мисля си отново и отново, защо да не тръгнем направо към безкрайното и неописуемо щастие, като зарежем всичко останало? Е, ще трябва да зарежем и себе си. Но кой ще го направи? Кой тогава ще бъде щастлив? И кой е нещастен сега?“