Виктор Пелевин - Затворника и Шестопръстия. Принцът на ДПК. Омон Ра. Жълтата стрела

В Германия: «врил-шрап».

В Япония: «додеска-ден».

При австралийските аборигени: «тулуп».

При кавказките планинци и, което е характерно, при баските: «дарлан-бичесън».

В Северна Корея: «удду-чу-чхе».

В Южна Корея: «дулду-кван-ум».

В Мексико (особено при индианците уичотл): «тонал-нагвал».

В Якутия: «тъдън-тъгъдън».

В Северен Китай: «цао-цао-тан-тиен».

В Южен Китай: «дъ-и-чан-чан».

В Индия: «бхай-гхош».

В Грузия: «коба-цап».

В Израел: «таки-бац-бубер-бум».

В Англия: «клик-о-клик» (в Шотландия: «глюк-о-клок».)

В Ирландия: «бла-бла-бла».

В Аржентина…“

Андрей отмести поглед към долния край на страницата, където дългите колони от междуметия свършваха с кратък заключителен абзац:

„Но, разбира се, най-красиво, интимно и нежно тракат колелата в Русия: «там-там». На човек му се струва, че тракането им сочи към някаква светла, озарена далечина, там е, там е тя, милата…“

На вратата се почука и Андрей машинално хвана дръжката, като едва не падна от тоалетната чиния.

— Скоро ли ще излезеш? — попита глас от коридора.

— Ей сега — отвърна той и смачка вестника на нещо като топка.

„Там-там — тракаха колелата под мокрия оплют под, — там-там, там-там, там-там, там-там, там-там, там-там, там-там…“

В съседния вагон имаше задръстване — там погребваха някого. Пускаха хората да минат, но тълпата се движеше много бавно и задълго спираше на едно място.

— Бадасов е умрял — каза глас наблизо.

Пред Андрей стоеше едно немирно момиченце с огромна мръсна панделка в косите. То чукаше с юмрук по стъклото, надничаше през прозореца, и от време на време се обръщаше към застаналата си наблизо майка с турски анцуг.

— Мамо — изведнъж рече момиченцето, — какво има там?

— Къде там? — попита мама.

— Там — момиченцето доближи юмрук до прозореца.

— Там-там — ведро се усмихна мама.

— А кой живее там?

— Животните — каза мама.

— И кой още?

— Там има също богове и духове — каза мама, — но никой не ги е виждал.

— А там не живеят ли хора? — попита момиченцето.

— Не — отвърна мама, — там не живеят хора. Хората там пътуват с влак.

— А къде е по-добре, във влака или там?

— Не знам, не съм била там.

— Искам да ида там — момиченцето почука с пръст по прозореца.

— Чакай малко — тежко въздъхна майката, — има време. Пияните шафнери най-после се оправиха с подстаканника, трупът тупна на земята, подскочи и се затъркаля надолу по стръмното. След него литнаха възглавницата и пешкира, два червени венеца и едно мраморно преспапие — изглежда покойникът е бил човек с положение.

— Искам тааам — изпя момиченцето някакъв несъществуващ мотив — там-там, там-там…

Майка му го дръпна за ръката, вдигна пръст към устните си и като опули очи, кимна към тълпата опечалени. Тя забеляза, че Андрей гледа детето й, вдигна очи към него и леко вдигна вежди, сякаш искаше да го покани на върха на годините, преживени от някой абстрактен Вахтанг Кикабидзе 9 9 Грузински актьор и певец — Б.пр. , откъдето снизходително да се усмихне с трогателна детска наивност.

— Защо ме гледате така — каза й Андрей, — може пък и аз да искам да ида там?

— Къде, при снежните хора ли? — попита го тя.

Той си спомни наниза от стъпки в снега навън, който видя от прозореца на ресторанта преди година. Явно бяха отпечатъци от обувки и се точеха няколко десетки метра покрай линията, после съвсем неочаквано свършваха, сякаш този, дето ги бе оставил, се бе изпарил във въздуха.

Лампата над масата светеше и Пьотър Сергеевич пиеше вечерния си чай. Поднасяше към устните си грижливо увитата с тънък памучен пешкир чаша, духаше и мляскаше звучно. Той пиеше чая си винаги с леко отвращение, сякаш се целуваше с жена, която отдавна не обича, но не иска да обиди с пренебрежението си.

— Трябва да ги съдят — каза изведнъж. — Всичките мръсници трябва да ги съдят, това е.

— Кого? — попита Андрей. Той лежеше на мястото си с ръце под тила и гледаше тавана. Там пълзеше някаква жива черна точка.

— Всички — каза Пьотър Сергеевич и неочаквано зашепна. — Целия щабен вагон, като се започне от бригадира. Не виждаш ли какво става? Лъжиците ги няма, добре. Свикнахме. Сега пък и подстаканниците. Къде са те, а? Кажи ми къде са?

— Сигурно са ги откраднали — отговори Андрей.

— А кои са крадците? — извика Пьотър Сергеевич с тона на Чацки, който прави поредното разобличение в коридора на вагона на Фамусови 10 10 Чацки и Фамусов — герои на Грибоедов от пиесата „От ума си тегли“ — Б.пр. . — Това вече не са просто крадци. Едно време се крадеше. А сега знаеш ли как му се вика? Разпродаване на родината му се вика.