lovech - Ubiyte Raym

Отвън се чу пронизителен звук.

— Какво е това? - попита Сакс. - Цикада ли?

— Да. Само мъжките пеят. Правят целия този шум с две малки пластинки на гърба си. - Той присви очи и се замисли, после продължи: - Странен живот водят... Какавидите се за­равят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, обвивката им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова годи­ни да се криеш под земята!

— Защо обичаш насекомите?

— Не знам. Просто ги обичам.

— Не си ли се замислял за причината?

Той спря да яде. Почеса възпалената си от отровния бръш­лян кожа.

— Май започнах да се интересувам от тях след смъртта на родителите ми. Бях много нещастен. Много странно, чувст­вах се много странно. Бях объркан. Не знам, чувствах се раз­личен. Психологът в училище каза, че просто тежко съм пре­живявал смъртта им и трябвало да се постарая да превъз­могна тъгата. Само че не успях. Просто не бях на себе си. Нищо не ме интересуваше. Лежах по цял ден или скитах из блатата и горите. Цяла година само това правих. Почти не говорех с никого. Само сменях приемните семейства... Пос­ле обаче прочетох нещо мъдро. В тази книга.

Той прелисти „Миниатюрният свят“. Намери желаната страница и я показа на Сакс. Беше заградил пасаж със загла­вие „Характеристики на здравите живи същества“. Сакс му хвърли бърз поглед. Няколко от деветте точки ѝ направиха впечатление:

* Здравият организъм се стреми да се превърне във въз­растен и да се развива.

* Здравият организъм се бори да оцелее.

* Здравият организъм се стреми да се приспособи към външната среда.

— Прочетох това - продължи Гарет - реших, че отново мога да съм такъв. Отново мога да съм здрав и нормален. Опитах се да следвам правилата от книгата. Така започнах да се чувствам много по-добре. Като че книгата ме спаси. Предполагам, че затова толкова ги харесвам. Насекомите имам предвид. От тях съм научил много неща за живота.

Един комар кацна на ръката на Сакс. Тя се засмя:

— Само че някои от тях пият кръвта ти. - Шляпна се по ръката. - Хванах го.

— Нея - поправи я Гарет. - Само женските пият кръв. Мъжките се хранят с нектар.

— Така ли?

Той кимна и помълча известно време. Погледна отока на ръката ѝ.

— Никога няма да изчезнат.

— Какво искаш да кажеш?

Той намери друг пасаж в книгата и зачете:

— „Ако някой организъм може да се нарече вечен, то то­ва са насекомите. Те са населявали Земята милиони години преди появата на бозайниците и ще продължат да съществу­ват много след изчезването на разумните същества.“ - Оста­ви книгата и погледна Сакс: - Разбираш ли, ти убиваш едно, но те са безброй. Нали знаеш за прераждането? Да се вър­неш на земята под формата на друго живо същество?

Сакс кимна.

— Всичко това е измислено заради пеперудите. Гъсеницата не умира, а се превръща в нещо съвсем различно. Жалко, че хората умират завинаги... Ако мама, татко и сестра ми бяха насекоми, сега нямаше да съм сам.

— Нямаш ли приятели?

Гарет вдигна рамене:

— Мери Бет. Тя ми е нещо като приятелка.

— Наистина я харесваш, нали?

— Да. Тя ме спаси от онова момче, което се канеше да направи една гадост с мен. И... разговаря с мен. Мисля, че точ­но това ми харесва у нея. Че можем да разговаряме. Понякога си мисля, че... такова... след няколко години, като порасна, тя може да се съгласи да излезе с мен. Можем да правим разни неща като останалите хора. Да ходим на кино. Или на пикник. Веднъж я наблюдавах, когато беше на пикник с майка си и някакви приятелки. Как само се забавляваха! Гледах ги с ча­сове. Седях сред храстите с бутилка вода и пакет бисквити и си представях, че съм с тях. Ходила ли си на пикник?

— Да, разбира се.

— Със семейството ми ходехме много. Имам предвид ис­тинското ми семейство. Много обичах пикниците. Мама и Кейти подреждаха масата и печаха разни неща на една мал­ка скара. Ние с татко се събувахме боси и нагазвахме във водата да ловим риба. Още си спомням меката тиня и студе­ната вода.

Сакс се запита дали затова обичаше толкова водата и вод­ните насекоми.

— Значи си мислил, че може да идеш на пикник с Мери Бет, така ли?

— Не знам. Може би. - После поклати глава и се усмихна тъжно: - По-скоро не. Мери Бет е красива и умна, и много по-голяма от мен. Сигурно ще си вземе някой хубав и умен младеж. Можем да останем просто приятели. Дори и това да не стане обаче, аз ще се погрижа да не ѝ се случи нищо лошо. Ще остане с мен, докато премине опасността. Може ти и при­ятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.