lovech - Ubiyte Raym

Гарет скочи и изрита стола. Той прелетя през стаята и падна настрани. Момчето го вдигна и го удари с все сила о пода. Сакс отскочи назад. Гарет яростно блъскаше стола, до­като се строши. Накрая се свлече на пода. Сакс се приближи и го прегърна. Той хлипаше и трепереше.

След няколко минути спря да плаче. Стана и избърса ли­це с ръкава си.

— Гарет... - започна тя, но той поклати глава:

— Ще изляза за малко.

И избяга навън.

Сакс нагласи часовника си за пет сутринта. Беше ужасно уморена. Загаси фенера, свали парцалите от прозореца и се отпусна на креслото.

Вън Гарет седеше на дънера на един повален дъб и наб­людаваше светулките.

32.

— Не е възможно - промълви Линкълн Райм.

Бе говорил с разгневената Люси Кър, която му съобщи, че Сакс стреляла няколко пъти по един полицай при моста „Хобът“.

— Не е възможно - прошепна той на Том.

Болногледачът бе специалист по физическите недъзи и психическите смущения, причинени от тези недъзи. В случая обаче не можеше да го успокои с нищо. Единственото, за което се сети, бе:

— Сигурно е станала някаква грешка. Амелия не би нап­равила такова нещо.

— Не може - промълви Райм, този път обръщайки се към Бен. - Няма начин. Не би го направила дори за да ги сплаши.

Опитваше се да си втълпи, че тя никога не би стреляла по друг полицай, но също така си даваше сметка за безизходно­то ѝ положение, за неразумните рискове, които бе поела.

„О, Сакс, защо си толкова импулсивна, защо си такъв инат? Защо толкова приличаш на мен?“

Бел беше в съседната стая. Успокояваше жена си по теле­фона. Тя явно не бе свикнала съпругът ѝ да отсъства нощем: опазването на обществения ред в Танърс Корнър вероятно не отнемаше толкова време, колкото преследването на Гарет Ханлън.

Бен Кър седеше със скръстени ръце до един от микроско­пите и гледаше втренчено картата. За разлика от шерифа той не се беше обадил на никого и Райм се запита дали има съп­руга или приятелка, или животът му е изцяло отдаден на на­уката и тайните на океанските дълбини.

Шериф Бел приключи разговора и влезе в лабораторията.

— Имаш ли други идеи, Линкълн?

Райм кимна към списъка на веществените доказателства. Отново повтори онова, което знаеха за къщата, където бе затворена Мери Бет:

— Наоколо или по пътя има каролински езерца. Полови­ната от подчертаните пасажи в книгата му се отнасят до мас­кировка. По кафявата боя мога да предположа, че е боядисал постройката с цвета на дървесна кора, защото се намира близо до гора. Газени лампи не се използват от деветнайсети век, затова вероятно къщата е строена тогава. Останалите улики обаче не са от голяма полза. Маята сигурно е от воденицата. Хартиените влакна може да са отвсякъде. А плодовият сок и захарта - от храната и напитките, с които се е запасил.

Телефонът иззвъня.

Райм включи контролното устройство с безименния пръст на лявата си ръка.

— Ало?

— Линкълн?

Разпозна тихия, уморен глас на Мел Купър.

— Какво откри, Мел? Надявам се да имаш добри новини.

— И аз се надявам. Сещаш ли се за онзи ключ? Цяла нощ ровим из каталози и архиви. Най-после открихме от какво е.

— От какво?

— От жилищен фургон на фирма „Макфърсън“. Фургони­те са произвеждани от 1946 година до началото на седемде­сетте, когато компанията фалирала. Според каталога серий­ният номер на ключа отговаря на фургон от 1969-а.

— Как изглежда?

— Няма снимки.

— По дяволите! Кажи ми, Мел, за да живее човек в такъв фургон, на едно място ли го паркира, или го разкарва насам-натам като къща на колела?

— Предполагам, че се установяват на постоянно място. Три на шест метра не са много удобни размери за премества­не. Освен това нямат собствен двигател, трябва да се теглят.

— Благодаря, Мел. Дремни малко.

Райм изключи телефона. Каза на Бел какво е научил.

— Какво мислиш, Джим? Има ли такива фургони в окол­ността?

Шерифът се замисли:

— Има два - на Шосе 15 и на Шосе 158, но изобщо не са в посоката, в която бягат Гарет и Амелия. Освен това са оби­таеми. Трудно ще се скрият там. Да изпратя ли някого да провери?

— На какво разстояние са оттук?

— Стотина километра.

— Не. Гарет вероятно е намерил някой изоставен фургон в гората.

Райм погледна картата и си помисли: „И е някъде в цяла­та тази пустош.“

Питаше се също дали хлапето е успяло да се освободи от белезниците. Дали се е докопал до оръжието на Сакс. Дали тя не се унасяше в сън точно в този момент. Гарет само това чакаше. Дали сега не се промъкваше към нея с камък или гнездо на оси в ръка?