lovech - Ubiyte Raym

Той се загледа през прозореца и замълча.

— Заради мъжа с тъмния гащеризон ли? - попита Сакс.

Той се замисли за момент, после кимна:

— Да. Заради него.

— Ще изляза да налея вода.

— Чакай - спря я той.

Откъсна няколко сухи листа от едно клонче над кухненс­кия тезгях, стри ги между дланите си и ги посипа върху лице­то, врата и голите части на ръцете ѝ. В стаята се разнесе сил- на миризма на билки.

— Това е цитронела - обясни той. - Пропъжда насекоми­те. Няма вече да ти досаждат.

Сакс взе канчето и се запъти към варела за събиране на дъждовна вода. Беше покрит с лек похлупак. Тя го повдигна, загреба и отпи от канчето. Водата бе сладникава. Тя се зас­луша в жуженето на насекомите.

„Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за ко­гото всички говорят, да ѝ помогнете да се премести на някое безопасно място.“

Думите му не ѝ даваха покой: Човекът в количката, човекът в количката...

Тя се върна във фургона. Остави канчето и огледа малка­та всекидневна.

— Гарет, ще ми направиш ли една услуга?

— Да.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Седни там.

Той я изгледа за момент, после се подчини и седна на ста­рото кресло, което му бе посочила.

Тя взе един от разкривените плетени столове, натрупани в ъгъла, и го постави пред момчето.

— Гарет, помниш ли какво те караше да правиш доктор Пени, докато беше в затвора? За празния стол.

— Дето трябваше да говоря на стола, тази ли игра?

— Да. Искам отново да я изиграем. Съгласен ли си?

Той се поколеба, избърса ръце в крачолите си, погледна стола.

— Става.

31.

Амелия Сакс си спомни стаята за разпити и срещата с психолога.

Беше видяла всичко през огледалния прозорец на стаята за наблюдение. Спомни си как лекарят се опитваше да нака­ра момчето да си представи, че Мери Бет седи пред него и как Гарет повтаряше, че иска да говори с някого другиго. Беше видяла изражението му, беше усетила тъгата и разоча­рованието (вероятно и гнева) от желанието на лекаря да го застави да прави нещо против волята си.

„О, Райм, знам, че обичаш твърдите, неоспоримите дока­зателства. Знам, че не вярваш на „меките“ неща - думите, емоциите, сълзите, погледът в очите на човека пред теб... Това обаче не означава, че те винаги са лъжливи. Аз вярвам на Гарет Ханлън повече, отколкото на уликите.“

— Погледни стола - каза тя. - Кого си представяш?

Той поклати глава:

— Не знам.

Тя приближи стола и се усмихна насърчително:

— Хайде, кажи. Някое момиче ли? Някой съученик?

Той отново поклати глава.

— Кажи ми.

— Ами, не знам, може би... Може би баща ми.

Сакс си спомни хладния поглед и нелюбезните маниери на Хал Бабидж. Гарет вероятно имаше да му каже много неща.

— Само баща ти ли, или двамата с госпожа Бабидж?

— Не, не той. Истинския ми баща.

— Истинския ти баща?

Гарет кимна. Беше възбуден, нервен. Не спираше да пука с кокалчета.

„Антените показват настроението им...“

Като гледаше тъжното му лице, тя си даде сметка, че пред­приема нещо, без да е наясно за последствията. Разбира се, пси­холозите си правят какво ли не с пациентите: карат ги да споде­лят тайните си, насочват ги, внимават да не увредят психиката им по време на сеансите. Дали така нямаше да влоши състо­янието на Гарет? Дали нямаше да го подтикне към насилие или самоубийство? Въпреки това реши да го направи. В Ню Йорк ѝ беше излязъл прякорът Д. С. - Дъщерята на стражаря, дъщерята на патрулиращия полицай - и тя наистина се беше метнала на баща си: страстта към колите, любовта към поли­цейската работа, непримиримостта към престъпниците, всич­ко бе взела от него и особено способността да разбира човеш­ката душа. Линкълн Райм изтъкваше интереса ѝ към хората като недостатък. Искаше да развива таланта ѝ на криминолог и тя наистина добре се справяше. В сърцето си обаче оставаше като баща си - за Амелия Сакс най-добрите веществени дока­зателства бяха тези, които се крият в душата на човека.

Гарет се загледа към прозореца, където привлечени от светлината бръмбари се блъскаха в стъклото.

— Как се казваше баща ти? - попита тя.

— Стюард. Стю.

— Ти как му викаше?

Гарет се усмихна тъжно:

— Най-често „татко“. Понякога „сър“. Като направех ня­каква беля, гледах да пазя поведение.

— Добре ли се разбирахте?

— По-добре, отколкото повечето ми приятели с техните. Някои ги биеха и им се караха постоянно. Нали се сещаш: „Защо пропусна този гол?“; „Защо стаята ти пак е разхвърля­на?“; „Защо не си си написал домашното?“ Моят татко се държеше добре с мен през повечето време. Докато...