lovech - Ubiyte Raym

Но повече ѝ харесваше изразът на Райм. Риба на сухо.

— Винаги се познава кога едно насекомо е разтревожено. Започват непрекъснато да търкат антените си... Антените на насекомите показват настроението им. Както нашите лица. Само дето... те не се преструват.

Той се изхили странно - досега Сакс не го беше чувала да се смее така.

Гарет се взря в тъмнината.

— Ето я пътеката. Ще идем в един фургон, където поня­кога отсядам.

Нагази във водата и изтегли лодката на сушата. Сакс сле­зе. Дрехите ѝ бяха мокри и воняха на гнило. Момчето се на­сочи към гората, изглежда, знаеше точно къде да върви въп­реки мрака и липсата на ясно очертана пътека.

— Откъде знаеш накъде да вървиш? - попита тя.

— Не знам. Предполагам, че съм като монарсите. Просто следвам дадена посока.

— Монарси ли?

— Нали се сещаш, пеперудите монарх. Прелитат хиляди километри и знаят точно къде отиват. Страшно, страшно готино... ориентират се по слънцето и такова... променят посо­ката в зависимост от положението му на хоризонта. А пък, като е тъмно или облачно, използват другите си сетива: мо­гат да се ориентират по магнитното поле на Земята.

„Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват крила, падат на земята и се скриват.“

Тя се усмихна на ентусиазма му, но изведнъж спря и прик­лекна:

— Внимавай! Там! Нещо свети.

В една локва се отразяваше слаба жълтеникава светлина като от фенерче с изтощени батерии.

Гарет се засмя.

Тя го погледна объркано.

— Това е само един призрак - каза той.

— Какво? - Не ѝ беше до шеги.

— Блатната девойка. Едно индианско момиче, което ум­ряло един ден преди сватбата си. Духът ѝ още скита из Дизмал Суомп и търси годеника си. Тук не сме в Дизмал Суомп, но сме близко. - Той кимна към светлината: - Всъщност то­ва е най-обикновена светеща гъба.

Зловещата светлина изобщо не ѝ харесваше. Напомняше ѝ за неудобството, което бе почувствала, когато на пристига­не в Танърс Корнър сутринта бе видяла малкия ковчег на гробищата.

— Блатото не ме интересува - тросна се тя, - със или без призраци.

— Така ли? Може би един ден ще ти хареса.

Излязоха на някакъв черен път, после завиха по обрасла с бурени пътека към стар, ръждясал фургон, покрит с диви ло­зи, в средата на малка поляна.

— Твой ли е? - попита тя.

— От години никой не живее тук! Предполагам, че вече е мой. Имам ключ, но е вкъщи. Нямаше време да го взема.

Той успя да открехне прозореца, вмъкна се вътре и след минута отвори вратата.

Сакс влезе. Гарет ровеше из един шкаф в малката кухничка. Извади кибрит и газов фенер. Запали го и стаята се обля в жълта светлина. Момчето отвори друг шкаф и погледна вътре.

— Бях прибрал малко бисквити, но скапаните мишки са ги изяли. - Извади една пластмасова кутия и я огледа: - Про­яли са я. Мамка им. Добре че имам макарони „Чичо Джон“. Хубави са. Много ги обичам. Имам и малко боб. - Той започ­на да отваря кутиите, а Сакс заразглежда фургона. Имаше няколко стола, маса, в спалнята се виждаше износен дюшек. На пода във всекидневната бяха поставени твърда постелка (като онези, които се ползват за йогийски упражнения) и въз­главница. фургонът бе олицетворение на мизерията: разби­ти панти, дупки от куршуми по стените, счупени стъкла, мръ­сен килим. Когато работеше като патрулиращ полицай в Ню Йорк, беше виждала много такива жилища, но винаги отвън; сега трябваше да живее на такова място.

Спомни си какво бе казала Люси сутринта:

„Правилата на нормалния живот нe важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

Гарет закри прозорците с мръсни дрехи, за да не се вижда светлината отвън. Излезе и се върна с ръждясала съдинка, пълна вероятно с дъждовна вода. Подаде ѝ я. Сакс поклати глава:

— Чувствам се, сякаш съм изпила половината Пакенок.

— Тази е по-добра.

— Сигурна съм. Само че пак има вкус на пикня.

Той изпи водата и започна да бърка консервата, която бе сложил на малък газов примус. Запя тихо:

— Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон...

И така безспир. Песничката беше от рекламата на мака­роните, но въпреки това гласът му звучеше зловещо. Сакс остана много доволна, когато той най-сетне млъкна.

Беше решила да мине без храна, но изведнъж осъзна, че умира от глад. Гарет раздели макароните в две панички и ѝ подаде лъжица. Тя плюна върху прибора и го изтърка при­лежно във фланелката си. Започнаха да ядат мълчаливо.