lovech - Ubiyte Raym

Гарет много се уплаши от изстрелите.

— Мислят, че сме отдолу. Мръсниците се опитаха да ни убият!

Сакс не отговори.

— Може да съм направил някои лоши неща - продължи той, - но не съм фимата.

— Какво?

— Бръмбар, който прави засади. Лежи, чака и убива. Това щяха да направят с нас. Просто да ни застрелят. Без никакво предупреждение.

„О, Линкълн - помисли си тя, - каква е тази бъркотия? Защо постъпих така?“

Искаше ѝ се да се предаде веднага. Да се върне в Танърс Корнър и да си понесе наказанието.

Погледна треперещия от страх Гарет и разбра, че не мо­же да се откаже. Трябваше да продължи докрай.

„Всяка коза за свой крак...“

— Къде отиваме?

— Виждаш ли онази къща?

Той посочи една дървена постройка.

— Там ли е Мери Бет?

— Не, но вътре има малка лодка, можем да я вземем на заем. Ще се изсушим и ще хапнем.

Е, какво беше този малък взлом пред всичко, което бе извършила?

Гарет се изправи, после внезапно взе револвера ѝ. Тя зас­тина. Момчето огледа оръжието с вид на познавач.

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай...“

Той ѝ върна револвера.

— Да вървим.

Тя го прибра в кобура. Сърцето ѝ още не можеше да се успокои.

Тръгнаха към къщата.

— Празна ли е? - попита Сакс.

— Да. - Гарет се озърна. - Сега са ядосани още повече. Полицаите де. Преследват ни, въоръжени са до зъби. По дя­волите!

Обърна се и продължи към къщата. След известно време отново заговори:

— Знаеш ли какво, Амелия?

— Какво?

— Мислех си за нощните пеперуди. За голямото нощно пауново око.

— Какво за него? - попита разсеяно Сакс.

В ушите ѝ още звучаха изстрелите, предназначени за нея и момчето. Люси Кър се опитваше да ги убие. Ехото от гър­межите още отекваше в съзнанието ѝ.

— Знаеш ли как са оцветени крилата ѝ? Когато ги разтво­ри, приличат на котешки очи. Такова... много готино, дори имат малко бяло петънце в ъгълчето, което прилича на свет­лината, отразена от зеницата. Птиците си мислят, че е котка или лисица, и бягат.

— Птиците не могат ли да разберат по миризмата, че не е хищник, а пеперуда? - попита, без да се замисли, Сакс.

Той я изгледа възмутено.

— Птиците нямат обоняние - отвърна, сякаш го беше по­питала дали Земята е плоска. Погледна назад, към реката: - Ще се наложи да ги забавим. Мислиш ли, че са близо?

— Много близо.

„Въоръжени до зъби.“

— Те са.

Рич Кюлбо гледаше отпечатъците в тинята:

— Минали са преди десет-петнайсет минути.

— И отиват към къщата - добави Томъл.

Продължиха внимателно по пътеката.

О’Сараян все още не беше извършил никаква поразия, ко­ето бе още по-тревожно от обичайното му държание. Не беше изпил и капка алкохол, не говореше глупости, всъщност изоб­що не се обаждаше, а се славеше като най-големия бъбривец в Танърс Корнър. Стрелбата край моста наистина го беше изп­лашила. Сега, докато вървяха през гората, той се стряскаше и насочваше пушката си към храстите дори при най-малкия шум.

— Видяхте ли онази чернилка? - отбеляза страхопочтително той. - Изстреля десет куршума в лодката за по-малко от минута.

— Това бяха сачми - поправи го Харис Томъл.

Вместо обаче да започне да се хвали колко много знае за оръжията, О’Сараян само измърмори:

— А, да, сачми. Май си прав. Трябваше да се сетя.

И закима като ученик, който току-що е научил нещо ново и интересно от учителя си.

Приближиха се към къщата. Изглеждаше хубаво място. Вероятно принадлежеше на някой лекар или адвокат от Ро­ли или Уинстън-Салем. Хубава веранда, пълен бар, удобни спални, фризер за дивеча.

— Харис - обади се О’Сараян.

И това беше ново, негодникът никога не се обръщаше към тях на малко име.

— Какво?

— Нагоре ли бие това чудо? - О’Сараян вдигна пушката.

Томъл и Кюлбо се спогледаха.

— При първия изстрел е точна, но бие малко по-високо, отколкото си свикнал. Затова трябва да свалиш мерника при втория изстрел.

— Защото прикладът е пластмасов, така ли?

— Да.

О’Сараян отново кимна. Лицето му бе придобило още по-сериозен вид отпреди.

— Благодаря.

„Благодаря“!?

Излязоха от гората на поляната около къщата - около пет­десет метра широка. Дори не си правеха труда да се крият.

— Мислиш ли, че са вътре? - попита О’Сараян.

— Едва ли... Чакай, залегни!

Приведоха се.

— Видях нещо на долния етаж. На левия прозорец - каза Кюлбо; погледна през оптическия мерник: - Някой се дви­жи. На долния етаж. Не го виждам добре, щорите пречат, но със сигурност има някой.