lovech - Ubiyte Raym

Момчето отвори кутията и извади найлонов плик.

— Тук ще сложим нещата, които не трябва да се мокрят.

Пъхна книгата си вътре. Сакс сложи портфейла и револ­вера си. Натъпка фланелката в дънките си и прибра плика в пазвата си.

— Ще ми свалиш ли белезниците? - помоли Гарет.

Тя се поколеба.

— Иначе ще се удавя. Няма да направя нищо лошо, обе­щавам.

Сакс неохотно извади ключа от джоба си и му ги свали.

Индианците уепемеок, които са населявали сегашните зе­ми на Северна Каролина, принадлежат към езиковото семей­ство на алгонкините и са близки по произход до племената поатан, чоан и памлико от средната част на атлантическото крайбрежие на Съединените щати.

В миналото били миролюбив народ и не се интересували много от оръжие.

С опитите си за покръстване обаче, с непознатите дотогава грип и дребна шарка, които намалили десетократно населени­ето, с безкрайните си искания за храна и подслон, които били прекалено мързеливи да си осигурят, и най-сетне с убийство­то на вожда Уигина, несправедливо набеден, че е организирал заговор срещу кралицата, британските заселници скоро успе­ли да превърнат този мирен народ във войнстващо племе.

Индианците обявили война на Великобритания, чието на­чало (според историята, както я схващаше Мери Бет Макконъл) било внимателно подготвеното нападение над Изчезна­лата колония от остров Роанок.

След като заселниците избягали, индианците погледнали със съвсем други очи на средствата за самозащита и започ­нали да използват мед, от която преди това правели само украшения, за изработка на оръжията си. Металните върхо­ве за стрелите били по-остри от кремъчните и се правели по-лесно. Стрелите обаче не се забивали много дълбоко в плът­та на неприятеля и рядко причинявали смърт. За да довър­шат ранените врагове, войните от племето уепемеок използ­вали тъй наречения coup de grace - или по-просто казано, удар по главата със специални томахавки, в производството на които племето много се усъвършенствало.

Тези томахавки не били нищо друго освен голям кръгъл камък, закрепен с кожени ремъци на единия край на най-обик­новена тояга. Оръжието се оказало много ефикасно. Мери Бет Макконъл, използвайки познанията си по археология, се зае да майстори точно такава томахавка. Беше сигурна, че произ­ведението ѝ ще бъде също толкова смъртоносно, колкото оръ­жията, използвани за разбиване на главите на заселниците от Роанок при последната им битка на бреговете на Пакенок, в местността, която сега носи името Блакуотър Ландинг.

Тя направи своята томахавка от двата разкривени крака на масата и камъка, с който Том, приятелят на Мисионера, я беше замерил. Свърза двете тояги с ленти, които откъсна от дънко- вата си риза. Оръжието стана тежко - към четири килограма, - но не и за Мери Бет, която редовно вдигаше петнайсет-двайсеткилограмови камъни на археологическите разкопки.

Тя стана от леглото и замахна няколко пъти с томахавката. Оръжието ѝ вдъхна сили. Насекомите в бурканите леко шумоляха. Мери Бет потрепери: спомни си звука, който из­даваше Гарет, когато пукаше кокалчетата си. Тя замахна яростно с томахавката към най-близкия буркан.

Спря, преди да го удари. Да, мразеше насекомите, но не те бяха причината за страха и гнева ѝ. Омразата ѝ бе насочена към Гарет. Тя остави бурканите на мира и отиде до вратата. Удари я няколко пъти с томахавката близо до ключалката. Вратата не помръдна. Е, не беше и очаквала друго. Искаше само да се увери, че е закрепила здраво камъка за тоягата.

Разбира се, ако Мисионера и Том се върнат с пушки, то­махавката нямаше да ѝ свърши много работа. Все пак бе ре­шена да разбие черепа на първия, който посегне да ѝ направи нещо. Другият можеше да я убие, но поне единият от двама­та щеше да загине с нея. Така си представяше, че е умряла и Вирджиния Деър.

Мери Бет седна и се загледа през прозореца. Слънцето вече потъваше зад дърветата, сред които бе видяла Миси­онера за пръв път.

Какво беше това чувство, което я изпълваше? Вероятно страх.

Не, не беше страх. Беше нетърпение. Нетърпение да пос­рещне враговете си.

Мери Бет остави томахавката в скута си.

„Приготви се...“

Да, вече беше готова.

— Гледайте, лодка. - Люси се криеше под сянката на едно лаврово дърво на брега до моста „Хобът“.

— Къде? - попита тя.

— Там - посочи Джеси Корн.

Във водата, на около половин километър нагоре по течени­ето, се виждаше тъмно петно, което се движеше бавно към тях.