lovech - Ubiyte Raym

— Точно така, защото, като е строен пътят, всички по-малки канали са били запълнени.

— Да, има логика.

— Изпрати веднага Люси и останалите на моста. Бен, свър­жи ме с онзи... Хенри Давет. Кажи му, че отново се нуждаем от помощта му.

„О, Сакс, внимавай. Не му сваляй белезниците. Той все ще си намери някакво извинение да те помоли да го напра­виш. После ще те заведе на някое пусто място, ще успее да те обезоръжи... Не му позволявай да спечели доверието ти, Сакс. Той е търпелив като богомолка.“

„Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън...“

28.

Гарет познаваше реката като пръстите на ръката си, нав­лизаше в ръкави, които изглеждаха задънени, и пак намира­ше път, караше уверено през лабиринта от канали.

Показваше на Сакс видри и бобри - срещи, които биха въ­одушевили всеки природолюбител, но не и нея. Тя се интересу­ваше от обитателите на града - плъхове, гълъби и катерички, - и то само ако допринасят по някакъв начин за разследванията.

— Гледай, гледай! - извика момчето.

— Какво?

Той показваше нещо, но тя не можеше да види какво. Гарет се взря към брега, погълнат от някаква сцена, която се разиграваше във водата. Най-накрая Сакс забеляза буболеч­ка, плъзгаща по повърхността.

— Това е водомерка - обясни сериозно момчето. - Насеко­мите са... такова... много по-важни от хората. Искам да кажа... планетата съществува благодарение на тях. Слушай, това го четох някъде, ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще си продължи да съществува без никакъв проб­лем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други жи­ви организми ще загинат. Първо растенията, после животни­те и Земята отново ще превърне в едно мъртво скално кълбо.

Въпреки юношеския си жаргон Гарет говореше важно като професор на научна конференция.

— Да - продължи той, - някои насекоми вършат големи поразии, но това са съвсем малка част от всички видове, са­мо един-два процента. Онези, дето пренасят болести, и оне­зи, които ядат полезните растения. Знаеш ли каква идея имам? Да създам някакво водно конче, което да яде вредните насе­коми. Така няма да се използват повече инсектициди. Водното конче ще свърши работа. Никой не се е сетил досега.

— Мислиш ли, че е възможно, Гарет?

— Не знам още как може да се направи, но ще науча.

Сакс се сети за термина „биофилия“ - привързаността на хората към другите живи същества на планетата.

И докато го слушаше как разпалено ѝ говори за насеко­мите, тя си помисли, че човек, който изпитва такава любов към другите живи същества, не може да бъде изнасилван и убиец.

Това си мислеше Амелия Сакс, докато плаваше по река Пакенок, бягайки от Люси Кър, от тайнствения мъж с тъм­ния гащеризон и от странното градче Танърс Корнър.

Бягаше и от Линкълн Райм, от предстоящата му опера­ция и от катастрофалните последствия, които можеше да има тя и за двамата.

Лодката се плъзгаше по реката. Залязващото слънце се отразяваше във водата като в огледало, обагряйки я в оран­жево, както онзи щурец, за който ѝ беше говорил Гарет, сменя цвета си. Отново излязоха в главното корито на реката и Сакс погледна назад за други лодки. Видя само един от то­варните шлепове на „Давет индъстрис“, който се отдалеча­ваше нагоре по течението. Гарет вкара лодката в малък за­лив и надникна между клоните на една върба към някакъв мост.

— Трябва да минем под него - каза той. - Няма как да го заобиколим. Виждаш ли някого?

Сакс се загледа.

— Не знам. Слънцето много блести.

— Мръсниците ни чакат. Винаги съм се страхувал от този мост. Преследвачите винаги дебнат тук.

„Винаги“. Пак тези параноични твърдения.

Гарет спря лодката до брега и изгаси мотора. Слезе, отви някакъв болт и свали двигателя и резервоара. Скри ги в един храст.

— Какво правиш? - попита го тя.

— Не можем да рискуваме да ни забележат.

Гарет свали кутията и бутилките и закрепи греблата за бор­да с мазно въже. После изля водата от половината бутилки и отново ги запуши. Остави ги настрана, като си мърмореше:

— Жалко за водата. При Мери Бет няма никаква. Трябва да ѝ занесем, но мога да налея от езерото зад бараката. - После се обърна към Сакс: - Помогни ми да я преобърнем.

— Ще я потопим ли?

— Не, само ще я обърнем с дъното нагоре. Ще сложим бутилките отдолу, за да се задържи на повърхността.

— С дъното нагоре ли?!

— Да.

Сега разбра какво е намислил. Щяха да се скрият под лод­ката и така да се промъкнат под моста. Преследвачите няма­ше да забележат тъмното дъно на плавателния съд от моста. Щом минат отдолу, отново щяха да обърнат лодката и да продължат към Мери Бет.