lovech - Ubiyte Raym

Е, и Сакс използва част от знанията му за насекомите. Когато Гарет спомена за способността на нощните пеперуди да долавят радиосигнали, тя си даде сметка, че Райм със си­гурност се опитва да засече телефона ѝ. Спомни си как сут­ринта, когато говореше с фирмата за коли под наем „Пиемон-Каролина“, я оставиха на изчакване сума време. Кога­то се промъкнаха на територията на фабриката на Давет, тя се обади във фирмата и остави мобифона в каросерията на пикапа, спрян с работещ двигател пред главния вход.

Номерът явно подейства, защото полицаите потеглиха ско­ро след пикапа.

Докато вадеха лодката, Сакс попита:

— А амоняка? Ямата с гнездото на оси? И това ли си на­учил от насекомите?

— Да - отвърна гордо той.

— Не искаше да нараниш никого, нали?

— Не, не. Дупката на мравколъва трябваше само да ви уплаши и да ви забави. Амонякът трябваше да ме предупре­ди, че приближавате. Това също съм научил от насекомите. Те използват миризми, за да общуват помежду си. - В очите му се четеше любопитство и възхищение. - Бяхте страхотни, като ме намерихте във воденицата. Никога... такова... не съм предполагал, че ще дойдете толкова бързо.

— А ти си оставил лъжливи улики, за да ни подведеш: пясъка и картата.

— Да, нали ти казах. Насекомите са хитри. Затова оцеля­ват.

Извадиха лодката. Беше боядисана в тъмносиво, дълга око­ло три метра, с малък мотор. Вътре имаше десетина пластма­сови двулитрови бутилки с прясна вода и кутия с бисквити и чипс. Момчето ги огледа да не липсва нещо. Кимна и се качи.

Сакс го последва. Седна срещу него, с гръб към носа. Той ѝ се усмихна, сякаш да ѝ покаже, че разбира недоверието ѝ, и дръпна стартера. Моторът забръмча. Изкара лодката в сре­дата на реката и потегли по течението.

Като съвременен Хъкълбери Фин.

Сакс се замисли. Беше време да се оправя сама.

Така обичаше да казва баща ѝ. Слабият, леко оплешивял мъж, работил цял живот като патрулиращ полицай в Бруклин и Манхатън. Когато дъщеря му му съобщи, че се отказва от работата като фотомодел и иска да стане полицай, двама­та поговориха сериозно. Той уважаваше решението ѝ, но дър­жеше да я предупреди за трудностите на професията.

„Ейми, трябва да разбереш едно: понякога действаш, без да мислиш; понякога постигаш това, което искаш; понякога не. А понякога, слава богу - не много често, трябва да се опра­вяш сама. Очи в очи с опасността. Всяка коза за свой крак. Няма кой да ти помогне. Не се изправяш само срещу престъп­ниците. Понякога трябва да се опълчиш срещу шефа си. Сре­щу неговия шеф. Срещу приятелите си. Ако искаш да станеш ченге, трябва да си готова да се справяш сама. Няма начин.“

„Ще се справя, татко.“

„Добре, скъпа. Хайде да покараме.“

Сакс никога не се беше чувствала толкова сама, както сега, седнала в тази лодка с това объркано момче.

„Всяка коза за свой крак... Очи в очи...“

— Гледай - извика Гарет и посочи някакво насекомо. - Това ми е любимото. Гърбоплавач. Лети под водата. - Очите му блестяха. - Наистина! Не е ли страхотно? Да летиш под водата. Обичам водата. Приятно е да плуваш. - Той се нам­ръщи и се зачеса: - Този проклет отровен бръшлян... Все ме намира. Страшно сърби.

Заобикаляха малки и по-големи острови, коренища, дър­вета, наполовина потопени под водата, но винаги възстано­вяваха курса си на запад, към залязващото слънце.

Сакс се сети за нещо, за което си бе помислила и преди, в килията на момчето, преди да го измъкне. Лодката с прови­зиите беше доказателство, че Гарет е предвиждал, че ще се измъкне от затвора. Дали ролята ѝ в това бягство не бе част от предварителен план?

„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай. Мис­лиш, че е невинен, но просто приеми, че може и да не е. Нали помниш как работим на местопрестъпленията, Сакс?“

„Без предубеждения. Без да изключваме нито една въз­можност.“

Взря се в него. Със светнали от радост очи той гледаше ту в една, ту в друга посока. Не приличаше на избягал затвор­ник, а на ентусиазирано хлапе на разходка сред природата, любопитно да види какво ще се открие пред очите му при следващия завой на реката.

— Добра е, Линкълн - отбеляза Бен. Имаше предвид но­мера с телефона, който им бе изиграла Сакс.

„Да, добра е - помисли си криминологът. - Толкова доб­ра, колкото и аз.“

Но пред себе си призна, че в този случай бе проявила по-голяма находчивост от него.

Умираше от яд, че не е предвидил действията ѝ. Това не беше игра, не беше упражнение. Животът ѝ бе в опасност! Оставаше му съвсем малко време, преди Гарет да реши, че тя не му е нужна вече и е време да се отърве от нея. Не може­ше да си позволи да му се изплъзнат отново.