lovech - Ubiyte Raym

Това съвсем обезкуражи Райм. Районът, който беше по­сочил Давет, сигурно включваше към двеста квадратни ки­лометра.

Давет забеляза реакцията на криминолога.

— Надявах се да ви помогна повече - извини се той.

— О, не, помогнахте ни. Просто трябва да стесним още малко границите на търсенето.

Бизнесменът отново зачете:

— Захар, плодов сок, керосин... - Поклати загрижено гла­ва. - Сложна задача, господин Райм.

— Така е при трудните случаи - обясни криминологът. - Когато човек няма никакви улики, може да прави каквито си иска предположения. Когато има много, отговорът идва дос­та бързо. Когато са малко обаче, като сега...

— Оплитаме се във фактите - промърмори Бен.

— Точно така.

— Трябва да се прибирам - рече Давет. - Семейството ми ме чака. - Подаде на Райм визитна картичка. - Можете да ми се обаждате по всяко време.

Райм му благодарили отново се загледа в списъка с вещес­твените доказателства.

„Оплетени във фактите...“

Рич Кюлбо облиза кръвта от ръката си - беше се одрал дълбоко. Плю гневно към едно дърво.

Вече двайсет минути се промъкваха през храсталаците към страничната врата на дървената вила, внимателно, за да не ги забележи кучката със снайпера. Дори Харис Томъл, кой­то обикновено изглеждаше като току-що излязъл от бутик, бе надран и изцапан.

Неузнаваемият Шон О’Сараян лежеше до едно дърво на пътеката като морски пехотинец в джунглите на Виетнам, готов да отблъсне атаката на Люси и другите „виетконгци“, ако случайно се появят.

— Готов ли си? - попита Кюлбо.

Томъл кимна.

Кюлбо внимателно отвори задната врата и влезе с готова за стрелба пушка. Томъл го последва.

Момчето и червенокосата сигурно бяха на горния етаж, откъдето се чуваха рокмузика и гласове.

Пристъпваха на пръсти. Знаеха, че червенокосата ги дебне.

— Чуваш ли нещо? - прошепна Кюлбо.

— Само музиката.

Продължиха бавно по мрачния коридор. Забавиха ход. Бяха стигнали до кухнята, където Кюлбо бе забелязал някой да се движи, вероятно момчето. Той кимна към вратата.

— Не мисля, че са ни чули - каза Томъл; музиката свире­ше доста силно.

— Влизаме заедно. Стреляй в краката. Трябва да го пип­нем жив, за да изпее къде е скрил Мери Бет.

— А жената?

Кюлбо се замисли за момент.

— Да, защо не? Можем да я оставим жива за известно време. Сещаш се защо.

Томъл кимна.

— Едно, две... три.

Двамата нахлуха едновременно в кухнята и едва не заст­реляха синоптика, който съобщаваше прогнозата от екрана на голям телевизор. Огледаха набързо стаята. От момчето и жената нямаше и следа. Кюлбо погледна телевизора. Не му беше мястото тук. Някой го беше донесъл от всекидневната и го бе поставил пред печката.

После надникна през щорите.

— По дяволите, поставили са го тук, за да го видим от гората и да помислим, че някой се движи вътре.

Втурна се нагоре по стълбите.

— Чакай - предупреди го Томъл. - Тя е горе, с пушката.

Червенокосата, разбира се, не беше там. Кюлбо нахълта в стаята, през чийто прозорец бе видял пушката с оптическия мерник... и откри онова, което вече очакваше да види: парче от водопроводна тръба, върху която с тиксо бе прикрепена празна бутилка от минерална вода.

— Такава била пушката с оптическия мерник - изсъска той гневно. - Мамка му, изиграха ни! Изгубихме половин час. Проклетите ченгета сигурно ще довтасат всеки момент. Да се махаме по-скоро оттук.

Профуча покрай Томъл, който започна:

— Доста умно от нейна...

Но като видя изражението на Кюлбо, реши да не завърш­ва изречението.

Акумулаторът се изчерпа и електрическото моторче бав­но заглъхна. Тясната лодка забави ход и се понесе със ско­ростта на течението през тънката мъгла, която се стелеше над реката. Смрачаваше се.

Гарет Ханлън насочи лодката към брега.

— Трябва да излезем на сушата, преди да се е стъмнило съвсем - каза той.

Пейзажът се беше променил. Дърветата бяха по-хилави, големи разливи обграждаха реката. Момчето беше право: в тъмното можеха да объркат пътя и да попаднат в някое бла­то.

— Хей, какво има? - попита той.

— Мисля за Бруклин.

— Това в Ню Йорк ли беше?

— Да.

— И си неспокойна, защото си на чуждо място, така ли?

— Да.

Той загреба към брега.

— Това тревожи и Насекомите.

— Как така?

— Странно е наистина. Когато се озоват на чуждо място, изпадат в паника. Дори да няма никаква опасност. Мразят да попадат на чуждо място, не знам защо.

„Добре - помисли си Сакс, - и аз съм такава. Насекомо на непознато място.“