lovech - Ubiyte Raym

Скоро обаче се замисли за онова, което занимаваше съз­нанието ѝ преди изстрелите.

Мислеше си за празния стол.

Не за психологическия метод на доктор Пени. Не за оно­ва, което ѝ бе разказал Гарет за баща си и онази ужасна нощ преди пет години. Не, тя си мислеше за друг стол - за черве­ната инвалидна количка „Сторм ароу“ на Линкълн Райм.

За какво все пак бяха дошли тук, в Северна Каролина? Райм рискуваше всичко: живота си, онова, което бе останало от здравето му, съвместния си живот със Сакс, само и само да стане от тази количка. Да я остави празна.

И сега, легнала в мизерния фургон, търсена от полицията, Амелия Сакс си даде сметка какво я тревожеше в тази опе­рация. Разбира се, тревожеше се за живота и здравето на Райм.

Тези страхове обаче бяха нормални. Друго я караше да иска провалянето на операцията. Най-много от всичко се бо­еше, че ще бъде успешна.

„О, Райм, не разбираш ли? Аз не искам да се променяш. Обичам те такъв, какъвто си. Какво щяхме да правим, ако и ти беше като всички останали?

Ти казваш: „Винаги ще бъдем заедно, ти и аз, Сакс“, но тези отношения се дължат на сегашното ти състояние. Аз обичам скоростта... Ти с неподвижното си тяло и острия си ум си по-бърз и от най-бързата кола.

Точно този твой ум ме привлича по-силно и от най-страстния любовник на света.

Какво ще стане, когато отново станеш „нормален“? За какво ще съм ти аз, когато отново ще можеш да движиш ръцете и краката си? Няма ли отново да бъда за теб едно обикновено патрулиращо ченге? Ще срещнеш отново някоя друга като онази красива, но самолюбива жена, която разби живота ти, и ще ме изоставиш, както съпругът на Люси Кър я е изоставил след операцията ѝ.

Искам те такъв, какъвто си...“

Тя си даде сметка колко егоистично е желанието ѝ и пот­репери.

„Стой си в количката, Райм! Не искам да я оставяш празна... Искам да живея с теб както досега. Искам да имам деца от теб, деца, които да те познават такъв, какъвто аз те позна­вам сега.“

Амелия Сакс отпусна глава и затвори очи, но вятърът и монотонната песен на мъжките цикади успяха да я приспят едва след час.

33.

Сакс се събуди на разсъмване от слабо бръмчене. Преди да отвори очи, си помисли, че пак е цикадата, но се оказа часовникът. Тя го изключи.

Цялото тяло я болеше от неудобната постелка, но се чув­стваше изненадващо бодра. През прозореца проникваше яр­ка слънчева светлина и тя я прие като добра поличба. Днес щеше да открие Мери Бет Макконъл и да я върне в Танърс Корнър. Момичето щеше да потвърди историята на Гарет и Джим Бел и Люси Кър можеха да започнат издирването на истинския убиец - мъжа с тъмния гащеризон.

Гарет също се разбуди и стана от мръсния дюшек. Загла­ди мазната си коса с дългите си пръсти. Сакс се „среса“ по същия начин.

„Изглежда като всяко друго момче на неговата възраст - помисли си тя. - Сякаш сега ще вземе училищния автобус, за да отиде да учи, да се закача с момичета, да играе футбол.“

Като го гледаше как търси фланелката си, тя забеляза кол­ко е слаб. Трябваше да се храни по-добре: мляко, плодове; да се изпере и изкъпе. Сигурно така се грижи човек за собствени­те си деца. Не е като с хлапетата на някои приятели, които взимаш да гледаш за няколко часа, както тя правеше с кръ­щелницата си в Ню Йорк. Да живееш постоянно с тях, да ги будиш всяка сутрин, да им оправяш стаите, да им готвиш, да им купуваш дрехи, да им се караш, да ги пазиш, това бе друго.

Тя се усмихна:

— Добро утро.

— Трябва да вървим - каза той. - Да стигнем по-скоро до Мери Бет. Много дълго я оставих сама. Сигурно умира от жажда.

Сакс се изправи несигурно.

Той разгледа загрижено обривите от отровния бръшлян по гърдите си. Бързо навлече фланелката си.

— Излизам за малко. Трябва, нали се сещаш... да свърша една работа. Ще оставя и няколко празни гнезда на оси на­около. За да ги забавя, ако минат оттук.

Излезе, но се върна след няколко минути. Остави ѝ канче с вода на масата.

— Това е за теб - каза срамежливо и отново излезе.

Тя пийна вода. Как ѝ се искаше да си измие зъбите и да си пусне душ. Може би, като стигнат до...

— Той е! - прошепна някой отвън.

Сакс застина. Погледна през прозореца. Не видя нищо, но гласът продължи:

— Хванах го на прицел.

Гласът ѝ бе познат - единият от приятелите на Кюлбо, Шон О’Сараян, онзи слабият. Тримата безделници ги бяха открили. Канеха се да убият момчето или да го хванат и да го измъчват, за да им каже къде е Мери Бет и да грабнат награ­дата.