lovech - Ubiyte Raym

Нов удар.

— Знаеш ли какво, скъпа? Снощи, като си легнах, сънувах циците ти. Благодаря ти за този приятен сън.

Нов удар.

Този път острието на брадвата се показа от вътрешната страна. Том се отдръпна от прозореца и се притече на помощ на приятеля си.

— Хайде, брато - викна той окуражително. - Още малко, и сме вътре.

Последва нов удар.

35.

Сега Райм се тревожеше да не би Амелия да направи не­що, с което да причини смъртта си.

Беше я наблюдавал как чеше главата си до кръв, как гризе ноктите и разкървавява пръстите си, как кара с бясна скорост. Нещо подтикваше Амелия Сакс към саморазрушение.

Сега, когато бе убила човек, тази склонност щеше да се засили. След злополуката, която направи Райм инвалид, Тери Добинс, психологът на полицията, му беше обяснил, че от време на време ще му се иска да се самоубие. Не депресията обаче подтиква хората към такива действия. Депресията пра­ви индивида пасивен; повечето убийства се дължат на ком­бинация от безпокойство и панически страх.

Точно това сигурно чувстваше Амелия - преследвана, пре­дадена от самата себе си.

„Открий я! Открий я час по-скоро!“

Той отново погледна таблицата. Не разполагаше с улики от фургона. Люси и другите полицаи го бяха претърсили набързо - прекалено невнимателно, разбира се. Бяха заслепени от трес­ката за преследване и нетърпението да заловят бегълците.

Единствените свидетелства за местонахождението на Ме­ри Бет (закъдето се бяха запътили Сакс и Гарет) бяха пред него. Тези улики обаче бяха най-заплетеното нещо, което бе анализирал в живота си.

Трябваха му още, но нямаше.

След злополуката Райм напразно се бе опитвал да извика някакви свръхчовешки сили, за да помръдне тялото си. Беше чувал за хора, които са отмествали цели коли, за да спасят затиснати под тях деца, или са карали с невероятни скорос­ти, за да превозят някого до болницата. Скоро обаче си даде сметка, че това не е по неговите възможности.

Оставаше му само една сила - силата на ума.

„Мисли! Разполагаш само с ума си и уликите пред очите ти. Уликите няма да се променят. Затова промени начина си на мислене.“

Той отново погледна дъската. Бяха разбрали откъде е клю­чът. Маята беше от воденицата. Камфенът - от стар фенер. Боята - от постройката, в която бе затворена Мери Бет. Керо­синът - за лодката. Алкохолът можеше да е дошъл отвсякъде. Калта от панталоните на момчето - нищо особено и...

„Чакай... Калта!“

Райм си спомни за пробите от пръст от обувките на хора­та, работещи в общинската сграда. Снимките от изследване­то на плътностния градиент все още бяха при него.

— Бен?

— Да?

— Пусни калта от панталоните на Гарет на плътностния градиент.

След като пробата бе готова, младежът попита:

— Сега какво?

— Сравни резултата с пробите от вчера сутринта.

— Добра идея - възхити се зоологът. Прегледа снимките: - Има съвпадение! Почти точно.

Младежът вече не се колебаеше да изказва мнението си. Това допадаше на криминолога.

— Откъде е пробата?

Бен погледна надписа на обратната страна на снимката:

— От обувките на Франк Хелър. Работи в Отдела за ко­мунални услуги.

— На работа ли е още?

— Веднага ще проверя.

Бен се втурна навън. След няколко минути се върна заед­но с набит мъж с рядка коса и бяла риза с къси ръкави. Ново­дошлият погледна несигурно Райм:

— Вие ли ни карахте да си чистим обувките вчера?

Изсмя се смутено.

— Франк, отново се нуждаем от помощта ви. Калта от обувките ви е като тази от дрехите на престъпника.

— На онова момче, дето отвлече момичето ли? - промър­мори виновно Франк.

— Да. Това означава, че може би държи момичето на три-четири километра от дома ви. Бихте ли показали на картата къде точно живеете?

— Да не ме подозирате?

— Не, Франк, нищо подобно.

— Защото всяка нощ прекарвам с жена си. Гледаме теле­визия. „Опасност“ и „Колело на съдбата“. Все по едно и съ­що време. После „Защитете дивата природа“. Понякога идва и брат ѝ. Те ще потвърдят. Той ми дължи пари, ама ще ме подкрепи, дори да нямаше дългове.

— Няма нищо страшно - успокои го Бен. - Искаме само да научим къде живеете. Покажете на картата.

Франк пристъпи напред и посочи едно място:

— Ето тук.

Квадрант Д-3, на север от Пакенок, на север от фургона. В района бяха означени няколко малки пътчета, но нямаше на­селени места.

— Как изглежда околността? - попита Райм.

— Главно гори и поляни.

— Знаете ли някое място, където може да се скрие отвле­чено момиче?