lovech - Ubiyte Raym

Франк се замисли сериозно:

— Не, не знам.

— Бихте ли отговорили на още един въпрос?

— Освен тези, на които вече отговорих ли?

— Да.

— Ами питайте.

— Знаете ли за каролинските езерца?

— Разбира се, всеки знае за тях. Образувани са от мете­орити преди милиони години. Когато са измрели динозаври­те.

— Около вас имали от тях?

— О, пълно е.

Точно това се надяваше да чуе Райм.

— Поне петдесет-шейсет - добави Франк.

Това пък никак не хареса на криминолога.

Райм седеше с отпусната назад глава и затворени очи и премисляше за пореден път веществените доказателства.

Джим Бел и Мейсън Жермен се бяха върнали в стаята, но криминологът не им обръщаше внимание. Беше се пренесъл в друг свят, свят на наука и логика, свят, в който човек няма нужда да се движи, свят, в който забравяше дори Амелия и извършеното от нея. Виждаше уликите ясно, сякаш бяха пред него. Всъщност със затворени очи ги виждаше по-добре.

„Боя, захар, мая, кал, боя, камфен, захар, кал, мая... Мая... мая...“

Някаква мисъл мина през ума му, но веднага изчезна.

„Върни се, върни се...“

Да! Сети се.

Райм отвори очи. Погледна към ъгъла на стаята. Бел прос­леди погледа му:

— Какво има, Линкълн?

— Имате ли кафе-машина?

— Кафе ли? - наостри уши Том. - Никакъв кофеин. Кръвното ти е прекалено високо и...

— Не искам да пия кафе, по дяволите! Искам филтъра на кафе-машината.

— Филтър ли? Веднага ще донеса - каза Бел и излезе.

Върна се след малко.

— Дай го на Бен - нареди Райм. Обърна се към зоолога: - Виж дали хартиените влакна от филтъра не са като тези от дрехите на Гарет.

Бен постави няколко влакна под микроскопа. След това сложи и проба от дрехите на момчето. Погледна в окуляра и фокусира.

— Цветът не е съвсем същият - обяви той, - но по строеж и размер са почти еднакви.

— Добре.

Райм погледна фланелката с петната от сок.

— Пробвай отново плодовия сок от петното на фланелка­та. Не е ли малко кисел? Тръпчив?

Бен изпълни нареждането.

— Може би малко. Трудно е да се каже.

Райм загледа картата. Представяше си как се стеснява об­ръчът около Амелия и Гарет. Представяше си как момчето взима оръжието на Сакс и го насочва срещу нея.

Или как тя сама държи насочено към главата си дуло и натиска спусъка.

— Джим, би ли ми направил още една услуга? Една контролна проба.

— Разбира се, веднага тръгвам. Откъде да я взема?

Шерифът извади ключовете за колата от джоба си.

— О, няма нужда от кола.

Спомените нахлуха в съзнанието на Люси Кър.

Джеси Корн през първия си работен ден в шерифството - с безупречно лъснати обувки, но с различни чорапи. Беше се облякъл още по тъмно, за да не закъснее.

Джеси Корн, приведен зад патрулната кола, опрял гръб в нейния, докато Бартън Снел, извън нерви от хапчетата, ко­ито е изпил, стреля по тях. Само добродушните шеги на Джеси успяха да убедят едрия мъж да остави пушката.

Джеси Корн, който гордо докарва новия си червен пикап пред шерифството в почивния си ден и разхожда няколко де­ца в каросерията.

С тези мисли Люси се промъкваше през гората. Джим Бел им беше наредил да чакат при фургона. Щеше да изпра­ти Стив Фар, франк и Мейсън да ги сменят, а нея, Трей и Нед искаше да върне в града. Те обаче взеха единодушно ре­шение. Бързо прибраха трупа на Джеси във фургона и го пок­риха с един чаршаф. После Люси каза на Джим, че тръгват след бегълците и нищо на света няма да ги спре.

Гарет и Амелия бягаха бързо и не си правеха труда да зали­чават следите си. Движеха се по една пътека покрай блатата и отпечатъците им личаха ясно в меката почва. Люси си спомни какво бе казала Амелия на Райм за местопрестъплението на Блакуотър Ландинг - следите на Били Стейл бяха по-дълбоки отпред, което означаваше, че е тичал към Гарет, за да спаси Мери Бет. Сега виждаше същото в отпечатъците на бегълците.

След около километър почвата стана по-суха и следите вече не личаха толкова добре. Пътеката се загуби в тревата на голяма поляна и полицаите не можеха да разберат накъде са тръгнали престъпниците.

— По дяволите - изруга задъхано Люси. - По дяволите!

Обиколиха поляната, огледаха всеки метър, но не откри­ха нито пътека, нито нещо, което да им покаже накъде са тръгнали Амелия и Гарет.

— Какво ще правим? - попита Нед.

— Ще се обадим в шерифството и ще чакаме – отвърна тя.

Облегна се на едно дърво, хвана бутилката минерална во­да, която ѝ хвърли Трей, и я изпи до дъно.

Отново потъна в спомени.