lovech - Ubiyte Raym

— Да, нектар „Оушън спрей“.

— Значи Гарет държи Мери Бет в някоя барака, в която се е правило нелегално уиски, вероятно изоставена след ак­цията.

— Каква акция? - поинтересува се Мейсън.

— Ами, като фургона - каза Райм; писнало му беше да обяснява очевидни неща. - Щом Гарет използва бараката за скривалище, значи е изоставена. Защо му е на някого да изос­тавя работещ казан за уиски?

— Данъчните са ги разкрили - отвърна Бел.

— Точно така. Обади им се и ги питай за нелегалните фабрики за уиски, които са били разкрити и затворени през последните две години. Трябва ни стара постройка, близо до гора и да е боядисана в кафяво, въпреки че по време на акци­ята може да е била в друг цвят. Намира се на шест-седем километра от дома на Франк Хелър и наблизо има каролинско езерце.

Бел излезе.

— Много добре - похвали го Бен.

Дори Мейсън Жермен изглеждаше впечатлен въпреки предубежденията си.

След малко Бел се върна:

— Хванахме ги!

Погледна листчето, на което беше записал координатите, после огледа картата и накрая загради една точка в квадрант Б-4.

— Точно тук - обяви той. - Началникът на отдел „Данъчно разследване“ каза, че акцията била мащабна. Разкрили фабриката преди около година и я затворили. Един от аген­тите им проверил постройката преди два-три месеца, била боядисана в кафяво. Затова огледал внимателно да не би от­ново да я ползват. Казал, че била празна и повече не са се занимавали с нея. А, и се намира на двайсетина метра от дос­та голямо каролинско езерце.

— Има ли начин да се стигне с кола?

— Би трябвало. Всички нелегални фабрики за уиски са близо до път.

Райм кимна:

— Добре, Джим, открих ги. Сега искам един час насаме с нея. Знам как да я накарам да се предаде.

— Опасно е, Линкълн.

— Един час - повтори Райм и погледна шерифа в очите.

Най-сетне Бел склони:

— Добре, но ще извикам щатската полиция. Ако Гарет избяга и този път, ще го преследваме по всички правила.

— Разбрано. Мислиш ли, че микробусът ми може да стиг­не дотам?

— Е, пътищата не са от най-добрите, но...

— Аз ще те закарам - каза решително Том. - Каквото ще да става, ще те закарам.

Пет минути след като Райм тръгна и Джим Бел се прибра в кабинета си, Мейсън Жермен се измъкна от шерифството.

В сградата имаше десетина телефона, които можеше да ползва, но той предпочете да излезе в жегата и да се обади от един автомат пред банката. Извади няколко монети. Ог­леда се, за да се увери, че никой не го е видял, измъкна от джоба си листче, на което бе надраскан телефонен номер, и набра.

„Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон... Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон...“

Десетина фермери я гледаха подигравателно от консерве­ните кутии. Тъпата рекламна песничка звучеше в ушите ѝ като химн на невъобразимата ѝ глупост.

Глупост, заради която Джеси Корн загуби живота си, а тя провали своя.

Почти не забелязваше какво става в бараката, не обръща­ше внимание на караницата между Гарет и Мери Бет. Беше помогнала на това момче, рискувайки живота си, а сега бе негова затворничка.

Пред очите ѝ бе само черната дупка в челото на Джеси.

В ушите ѝ звучеше само глупавата песничка: „Чичко Джон... Чичко Джон...“

Изведнъж Сакс осъзна едно: от време на време Райм се пренасяше мислено в друг свят. Разговаряше, но думите му нямаха смисъл; усмихваше се, но усмивката му бе фалшива; даваше си вид, че слуша, но всъщност не чуваше нищо. В такива моменти той мислеше за смъртта. Обмисляше въз­можността да се свърже с някой лекар от организациите за подпомагане на самоубийството, като „Лете“ например, или дори да си наеме убиец. (Райм, който бе допринесъл за вкар­ването в затвора на не един мафиот, със сигурност имаше връзки в тези среди. Всъщност някои хора с удоволствие би­ха свършили работата и безплатно.)

До този момент, в който животът ѝ изглеждаше толкова разбит, колкото животът на Райм, ако не и повече, тя винаги бе смятала желанието му да сложи край на живота си за греш­но. Сега обаче го разбираше.

Гарет подскочи уплашено:

— Какво е това?

„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се про­мъкнат зад гърба ти.“

После и Сакс чу бръмченето. Бръмчене на бавно прибли­жаваща се кола.

— Откриха ни! - изкрещя момчето.

Отвън се чу затръшване на врата.

— Сакс. Аз съм.

Тя се усмихна леко. Никой освен Линкълн Райм не може­ше да открие това място.

— Сакс, там ли си?

— Не! - прошепна Гарет. - Не отговаряй! Нека си помис­лят, че ни няма.