lovech - Ubiyte Raym

— Бягайте вътре! - изкрещя Райм. - Бързо.

Люси кимна:

— Добре.

— Хвани ме по пожарникарския начин - нареди Райм.

Това е най-лошият начин за пренасяне на инвалид – има опасност да се увредят някои части от тялото му. Така обаче пренасянето щеше да е най-бързо и Том щеше да се изложи за най-кратко време на куршумите. Освен това тялото на Райм щеше да му служи за прикритие.

— Не - възрази болногледачът.

— Хайде, Том. Недей да спориш.

— Ще ви прикривам - извика Люси. - Тръгвайте. Готови?

Сакс кимна. Том вдигна Райм на ръце, сякаш носеше дете.

— Том... - запротестира инвалидът.

— Тихо, Линкълн, ще действам, както аз реша.

— Хайде! - изкрещя Люси.

Прозвучаха няколко силни изстрела. Ушите на Райм заг­лъхнаха, зрението му се замъгли.

Във вратата на бараката се забиха няколко куршума. Три­мата се вмъкнаха вътре. След секунди дотича и Люси. Затръшна вратата зад гърба си. Том остави внимателно Райм на дива­на.

На един стол седеше млада жена и ужасено гледаше инва­лида. Явно това беше Мери Бет Макконъл.

Гарет Ханлън седеше на друг стол и пукаше нервно с кокалчетата на пръстите си. Лицето му бе възпалено, в очите му се четеше ужас.

Люси се прицели в главата му:

— Дай оръжието! Веднага!

Той примигна и веднага ѝ го подаде. Тя го прибра и изкре­щя нещо. Райм не чу какво: гледаше ужасените очи на мом­чето. Очи на уплашено дете.

„Разбирам защо си го направила, Сакс - помисли си той. - Сега разбирам защо си му повярвала. Защо си решила да му помогнеш. Разбирам...“

— Всички ли са добре? - попита той.

— Да - отвърна Сакс.

Люси кимна.

— Всъщност - обади се виновно Том, - не съвсем.

Вдигна ръка от корема си, където личеше изходната рана от куршум. После падна тежко на колене.

38.

„Провери за разкъсани кръвоносни съдове, спри кръвоте­чението, ако е възможно, провери дали пациентът не е в шок.“

Като патрулиращ полицай Амелия Сакс бе изкарала пълен курс по спешна помощ. Наведе се над Том и огледа раната.

— Свали тези белезници - извика тя. - Така не мога да му помогна.

— Не - отказа категорично Люси.

— Как си, Том? - попита Райм. - Кажи нещо.

— Изтръпвам... Чувствам се... странно...

Болногледачът затвори очи и изпадна в безсъзнание.

Над главите им се чу трясък. Един куршум проби дърве­ната стена. В същото време във вратата се заби нова порция сачми. Гарет подаде на Сакс няколко салфетки. Тя ги взе с две ръце и натисна с тях раната на Том. Удари го леко по бузата. Той не реагира.

— Жив ли е? - попита отчаяно Райм.

— Диша. Едва-едва, но все пак диша. Изходната рана не е много лоша, но не знам какви са поражения на вътрешните органи.

— Защо го правят? - възкликна Люси.

— Джим каза, че се занимавали с незаконно производст­во на уиски - обясни Райм. - Може би бараката е била тяхна и не искат да се разбере. А може би наблизо има нарколабо- ратория.

— Докато бях сама, дойдоха двама души - обади се Мери Бет. - Опитаха се да разбият вратата. Може да са комбина.

— Къде е Бел? - попита Люси. - А Мейсън?

— Ще дойдат след половин час.

Люси поклати глава. Отново погледна през прозореца. Прицели се.

— Стига, дай на мен! - извика Сакс.

Люси не ѝ обърна внимание и стреля. По физиономията, която направи, стана ясно, че пак е пропуснала. Присви очи и се обърна към момчето, което стоеше неподвижно, свито на пода, сковано от паника:

— Шон е намерил някаква червена туба. Какво има вът­ре, Гарет? Газ ли? Гарет! Отговори ми!

— Какво има в червената туба, Гарет?

— Ами, такова... керосин. За лодката.

— По дяволите, искат да запалят бараката.

— Мамка му - изкрещя Гарет. Изправи се на колене и погледна ужасено Люси.

Сакс единствена предвиди какво е намислил.

— Не, Гарет, недей...

Момчето не ѝ обърна внимание, скочи, блъсна вратата и изскочи навън. След него по вратата затракаха куршуми. Не се разбра дали са го уцелили.

След това изстрелите престанаха; нападателите се приб­лижаваха към бараката.

Сакс огледа прашната стая:

Мери Бет седеше свита на стола и плачеше.

Люси, с изпълнени с ярост очи, проверяваше оръжието си.

Том, бял като платно, лежеше неподвижно на земята.

Линкълн Райм лежеше по гръб и дишаше тежко.

„Ти и аз...“

Тя прошепна на Люси:

— Трябва да се справим сами с тях. Ти и аз.

— Те са трима. Имат пушки.

— След броени минути тази барака ще избухне в пламъци и ние или ще изгорим живи, или ще бъдем застреляни, като излезем. Нямаме избор. Свали ми белезниците. Хайде.