lovech - Ubiyte Raym

„По-бързо, по-бързо.“

Тя скочи и се затича приведена. Възвишението, зад което се криеше Кюлбо, бе на пет-шест метра.

Шон О’Сараян обаче се оказа по-близо. Тя се сблъска с него и падна по гръб. За миг очите им се срещнаха. В негови­те блестеше безумен пламък.

Бяха едва на метър един от друг. Вдигнаха оръжията си и стреляха едновременно. Не улучиха. Сакс се прицели отново, но той скочи и се втурна да бяга.

Възможността не беше за изпускане. Тя рискува да стане мишена за Кюлбо, изправи се и се прицели, но преди да стре­ля, Люси Кър също натисна спусъка. О’Сараян спря, хвана се за гърдите, после бавно се свлече на земята.

По лицето на Люси се четеше учудване. Сакс се запита дали за пръв път убива човек. Полицайката моментално за­легна. След секунди тревата, сред която беше стояла, бе покосена от сачмите на ловната пушка.

Сакс продължи бързо към Кюлбо. Сега той знаеше къде се крие Люси и щеше да я застреля при следващото ѝ изправяне.

Шест метра, четири метра...

Светлината блесна по-силно и Сакс залегна, мислейки, че оптическият мерник е насочен този път към нея. Извъртя се встрани и зачака гърмежа. Никой не стреля и тя запълзя вдяс­но, за да го заобиколю Потеше се ужасно, артритът не ѝ да­ваше мира. Два метра.

„Бъди готова. Бързо.“

Трябваше да премине пространство, обрасло с ниска тре­ва. Нямаше зад какво да се прикрие.

„Като се движиш, не могат да те хванат...“

Тя скочи, претърколи се през празното пространство, зас­тана на коляно и се прицели в пушката.

Не повярва на очите си.

„Пушката“ на Кюлбо се оказа някаква тръба, вероятно от старата фабрика за уиски, а оптическият мерник - счупена бутилка. Същият номер, който им бяха погодили с Гарет във вилата край Пакенок.

„Изигра ме...“

Встрани нещо изшумоля в тревата. Амелия Сакс се обърна.

Към бараката се приближаваха стъпки. Тежки стъпки, първо през храстите, после по дървените стълби на построй­ката. Приближаваха се бавно - по-скоро небрежно, отколко­то внимателно. Това означаваше, че нападателят е уверен в себе си, следователно - опасен.

Линкълн Райм се опита да вдигне глава от дивана, но не видя кой приближава.

Вратата се отвори със скърцане.

Рич Кюлбо бързо огледа стаята.

Райм отново се разтревожи. Беше ли жива Сакс? Дали някой от десетината изстрела, които бе чул, не я беше улу­чил? Дали сега не лежеше ранена някъде в тревата?

Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:

— Къде е Мери Бет?

— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.

Кюлбо огледа стаята, погледът му се спря на вратата за мазето.

— Защо го правите? Защо искате да ни убиете? - попита припряно Райм.

— Избягала навън, а? Не съм я видял. - Кюлбо влезе, без да сваля очи от вратата на мазето. После кимна към поляна­та: - Не трябваше да те оставят тук сам. Голяма грешка. - Спря и огледа тялото му: - Какво е станало с теб?

— Пострадах при нещастен случай.

— Ти ли си оня нюйоркчанин, за когото приказват всички? Ти ли разбра, че са тук? Наистина ли не можеш да мръднеш?

— Наистина.

Кюлбо се изхили, сякаш е хванал някаква странна риба, която не е подозирал, че съществува.

Райм погледна тревожно вратата на мазето, след това пак Кюлбо.

— Доста си загазил - отбеляза едрият мъж.

Райм не отговори. Кюлбо най-после отмести очи от него и насочи пушката към вратата на мазето:

— Мери Бет била излязла, а?

— Избяга. Къде отиваш?

Кюлбо не му обърна внимание. Бутна вратата и стреля. После още три пъти. След това, докато презареждаше, над­никна в задименото помещение.

Тогава Мери Бет Макконъл излезе иззад входната врата, където се беше скрила. В ръце държеше примитивна томахавка, за която бе казала на Райм, че е направила сама. Без да издаде звук, тя замахна с оръжието си и го стовари върху главата на Кюлбо, откъсвайки част от ухото му. Той изпусна пушката и тя се търколи по стълбите в тъмното помещение. Ударът обаче не успя да го зашемети и той удари с юмрук момичето в гърдите. Тя залитна, падна и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Кюлбо опипа ухото си и вдигна ръка пред очите си:

— Мамка му! Боли!

После погледна младата жена. Измъкна автоматичния си нож от калъфа на колана си и го отвори. Сграбчи Мери Бет за косата и дръпна главата ѝ назад.

Тя го хвана за китката и се опита да отблъсне ръката му, но той бе много по-силен от нея и тъмното острие бавно се приближи към бялото ѝ гърло.

— Спри - изкрещя някой.