lovech - Ubiyte Raym

— Хипноза ли, тези глупости за събуждане на стари спо­мени ли? - попита презрително Макгуайър.

— Не, друго е. Казва се „метод на празния стол“. Не знам как точно действа, но жената наистина се разприказва. Тряб­ваше ѝ съвсем малко. Хайде да извикаме онзи психолог и да си поговори с Гарет. Момчето може да заговори и да се вра­зуми... Но... - Сега адвокатът заби пръст в гърдите на шери­фа. - всичко, което каже, остава тайна, освен ако съдебният настойник и аз не сме съгласни да го разгласим.

Бел кимна.

— Обади му се - съгласи се Макгуайър.

— Добре.

Фредерикс веднага се запъти към телефона в другия край на стаята.

— Извинете? - каза Сакс.

Адвокатът се обърна.

— Този случай... „Уилямс“...

— Да?

— Какво стана? Детето наистина ли беше избягало?

— Не, майка му го убила. Завързала му камък на врата и го удавила в езерото зад къщата. Хей, Джим, как да набера за външен разговор?

Мери Бет изкрещя толкова силно, че ѝ се стори, че си е повредила гласните струни.

Мисионера, който отново се беше показал от гората, спря и се огледа.

— Насам! Помощ! - изкрещя отчаяно Мери Бет.

Той погледна бегло бараката, после понечи да си тръгне.

Тя си пое дълбоко дъх, спомни си как изпукваха кокалчетата на пръстите на Гарет, как я гледаше с навлажнени очи, как се беше възбудил. Помисли си за отчаяната борба на ба­ща ѝ със смъртта, за Вирджиния Деър... и нададе най-силния писък в живота си.

Този път Мисионера спря и погледна бараката. Свали шап­ката си, остави въдицата и кутията и се затича към нея.

„Благодаря ти, Боже... Благодаря!“

Тя заплака от радост.

Беше слаб мъж около петдесетте, загорял от слънцето, въпреки че лятото едва започваше. Очевидно прекарваше по­вечето от времето си сред природата.

— Какво има? - попита той, когато стигна на десетина метра от нея; беше се задъхал от тичането и забави ход. - Добре ли сте?

— Моля ви! - изхриптя тя.

Болката в гърлото ѝ бе непоносима. Тя изплю още кръв.

Той се приближи до счупения прозорец.

— Как да ви помогна?

— Не мога да изляза. Отвлякоха ме...

— Отвлекли ли са ви?

Мери Бет избърса мокрото си от сълзи и пот лице:

— Едно момче от Танърс Корнър.

— Чакайте... май чух нещо за този случай. Казаха го по новините. Значи вие сте тази, която е отвлякъл?

— Да.

— Той къде е сега?

Тя се опита да заговори, но гърлото я заболя още по-силно. Пое си дълбоко въздух.

— Не знам. Срощи тръгна нанякъде. Моля ви... имате ли вода?

— Имам една манерка при такъмите. Сега ще ви донеса.

— Обадете се на полицията. Имате ли телефон?

Той поклати глава:

— Вкъщи. Нямам мобифон. Ранена ли сте?

— Нищо ми няма. Само... съм много жадна.

Той изтича отново до гората и тя за момент си помисли с ужас, че ще я остави сама. Той обаче взе манерката и се вър­на. Тя я пое с треперещи ръце и започна да пие бавно, въпре­ки че ѝ се искаше да изгълта всичко наведнъж. Водата беше топла и миришеше, но Мери Бет никога не бе пила по-вкусна течност.

— Ще се опитам да ви освободя - каза непознатият.

Заобиколи отпред и скоро откъм вратата се чу блъскане.

Мисионера явно се опитваше да я разбие с ритници или с рамо. Не постигна резултат. Върна се пред прозореца.

— Това е истински затвор. Сигурно ще са ми нужни часове, за да я разбия. По-добре да потърся помощ. Как се казвате?

— Мери Бет Макконъл. От Танърс Корнър.

— Ще се обадя на полицията. После ще се върна да ви освободя.

— Моля ви, не се бавете.

— Къщата ми е на шест-седем километра оттук, но имам един приятел, който живее по-близо. Ще се обадя на полици­ята от тях. Това момче... въоръжено ли е?

— Не знам. Не съм видяла оръжие, но не съм сигурна.

— Спокойно, Мери Бет. Всичко ще се оправи. По прин­цип не обичам да тичам, но днес ще направя един спринт.

Той се затича към гората.

— Благодаря ви... господине.

Той не обърна внимание на думите ѝ. Прекоси обраслата с буйна трева поляна и изчезна сред дърветата. Дори не спря да вземе риболовните си принадлежности.

19.

Люси Кър седеше на една пейка пред закусвалнята от друга­та страна на улицата и пиеше чай с лед. Сакс излезе от ареста и се приближи до нея. Ярък надпис гласеше: „Студена бира“.

— Имате ли закон за бандеролите? - попита Сакс.

— Да, и го спазваме много строго. Гласи, че преди да пи­еш от бутилката, трябва да свалиш бандерола.

На Сакс ѝ бяха нужни няколко секунди, за да разбере ше­гата. После се засмя:

— Искаш ли нещо по-силно?

— Не, благодаря.