lovech - Ubiyte Raym

— Защото беше в Блакуотър Ландинг.

Гарет отново изпука с кокалчета.

„Лош навик. Като моя - помисли си Сакс. - Аз разранявам кожата си, когато съм нервна, а той пука с кокалчетата на пръстите си. Кое е по-лошо?... Може би моето; по-вредно е.“

Момчето отново обърна влажните си, зачервени очи към нея.

Тя извърна очи.

— А Тод Уилкс? - попита шерифът.

— Тод ли?

— Момчето, което се обеси. Заплашваше ли го?

— Не!

— Брат му те видял да му крещиш миналата седмица.

— Палеше мравуняците. Това е гадно и подло, казах му да не го прави.

— Ами Лидия? Защо я отвлече?

— Защото се тревожех за нея.

— Защото беше в Блакуотър Ландинг, така ли?

— Да.

— Искаше да я изнасилиш, напи?

— Не! - Гарет заплака. - Нямаше да ѝ направя нищо ло­шо! Нито на нея, нито на някой друг! Не съм убил Били! Всички се опитват да ми приписват неща, които не съм нап­равил...

Бел му подаде салфетка.

Вратата се отвори и Мейсън Жермен нахлу в стаята. Явно беше стоял от другата страна на огледалното стъкло. По изражението му личеше, че е загубил търпение. Сакс не мо­жеше да понася одеколона му.

— Мейсън... - опита се да го спре Бел.

— Слушай какво, момченце! - закрещя ниският полицай. - Ще ни кажеш къде е момичето, и то веднага! Защото, ако не го направиш, ще те пратим в „Ланкастър“ и там ще гни­еш, докато дойде време да те съдят... Чувал си за „Ланкас­тър“, нали? Ако не си, нека ти разкажа...

— Достатъчно! - прекъсна го глас откъм вратата.

В стаята влезе наперен дребосък с къса коса, закопчан до­горе сив костюм, светлосиня риза и раирана вратовръзка. Но­сеше обувки на осемсантиметрови токове.

— Не казвай нито думичка повече - предупреди той Гарет.

— Здрасти, Кал - поздрави го Бел хладно. Не беше особе­но радостен, че го вижда.

Шерифът запозна Сакс с Калвин Фредерикс, адвоката на Гарет.

— Как, по дяволите, си позволявате да разпитвате клиен­та ми в мое отсъствие? И какви, мътните го взели, са тези глупости за „Ланкастър“? Би трябвало да ви съдя за такова отношение!

— Той знае къде е момичето, Кал - оправда се Мейсън. - Не иска да ни каже. Прочетохме му правата. Той...

— Шестнайсетгодишно дете?! Веднага прекратете този разпит! - Обърна се към Гарет: - Как си, млади момко?

— Лицето ме сърби.

— Да не са те били?

— Не, господине, случва ми се от време на време.

— Ами тогава трябва да се погрижат за теб. Дайте му някакъв мехлем! Сега, аз съм назначен за твой служебен за­щитник. Безплатно. Прочетоха ли ти правата? Казаха ли ти, че имаш право да мълчиш?

— Да. Съгласих се да говоря с шериф Бел.

Адвокатът се обърна към Бел:

— Хубава работа, Джим. Какво си мислите, бе? Четири­ма полицаи!

— Загрижени сме за Мери Бет Макконъл, която е отвле­чена - обясни Мейсън.

— Това е в процес на изясняване.

— И изнасилена - допълни Мейсън.

— Не съм я изнасилвал! - изкрещя Гарет.

— Намерихме кървава салфетка с неговата сперма.

— Не, не! - възрази хлапето. Лицето му почервеня. - Ме­ри Бет се одраска. Така беше, удари си главата и аз такова... избърсах ѝ кръвта с една салфетка, която носех в джоба си. А за онова... понякога, нали се сещате, правя неща, дето... знам, че не трябва. Знам, че не трябва да ги правя, но не мога.

— Шшшт, Гарет - спря го Фредерикс, - няма нужда да обясняваш нищо на никого. - Обърна се към Бел: - Разпитът свърши! Връщайте го в килията.

Докато Джеси Корн го извеждаше, Гарет изведнъж спря и се обърна към Сакс:

— Моля ви, направете ми една услуга. Моля ви! В стаята ми вкъщи... имам едни буркани.

— Хайде, Джеси - изкомандва Бел, - води го.

Сакс обаче го спря:

— Чакай. Бурканите ли? С насекомите?

Момчето кимна:

— Ще им давате ли вода? Или поне да ги пуснете... за да не умрат. Господин и госпожа Бабидж няма да направят ни­що за тях. Моля ви...

Тя се поколеба. Всички я гледаха. Накрая кимна:

— Добре. Обещавам.

Гарет се усмихна тъжно. Когато Джеси изведе момчето, Бел изгледа озадачено Сакс, после кимна към вратата. Адво­катът тръгна да излиза, но шерифът опря пръст в гърдите му:

— Никъде няма да ходиш, Кал. Ще чакаш Макгуайър.

— Не ме докосвай, Бел - изръмжа дребосъкът, но се под­чини и седна. - Боже Господи, какъв фарс. Да разпитвате шестнайсетгодишно момче без...

— Млъквай, по дяволите. Не съм се опитвал да изтръгна самопризнание и дори да беше дал такова, нямаше да го из­ползвам. Имаме предостатъчно улики да го тикнем зад ре­шетките завинаги. Искаме само да намерим Мери Бет. Зна­ем, че е някъде на Аутърбанкс, а това е прекалено голям ра­йон, за да я открием без чужда помощ.