lovech - Ubiyte Raym

— Ха, удариха те в земята, Линкълн - изсмя се Бен.

Райм му се усмихна; младежът вече беше част от екипа и можеше да си позволи такива шеги.

Криминологът погледна още веднъж резултатите и пок­лати глава. Обърна се към шерифа:

— Съжалявам, Джим, мога да кажа само, че я държи в някаква постройка на брега на океана, но не много близо до водата, защото дъбът и кленът не растат в пясък. Сигурно е стара, ако се съди по газените лампи. От деветнайсети век. Това е най-доброто, което мога да направя. Съжалявам.

За своя собствена изненада Райм не остана доволен от от­говора си. Въпреки че бързаше да се махне, въпросът, къде е скрита Мери Бет Макконъл, все още го измъчваше. Все пак, както обичаше да казва бившата му жена, когато той скача­ше посред нощ, за да отиде на поредния оглед, „не можеш да спасиш целия свят“. Отново си помисли за Хенри Давет, щас­тливото му предзнаменование, и реши, че е време да тръгва.

— Желая ви късмет, Джим.

Бел погледна картата на Северна Каролина и поклати глава:

— Е, ще поприказвам отново с Гарет, може пък да про­говори. Ако откаже, ще го предам на прокурора и ще се опитам да сключа споразумение срещу предоставяне на ин­формация. Междувременно ще започна претърсване на Аутърбанкс. Уверявам те, Линкълн, огромна услуга ни нап­рави. Не знам как да ти се отблагодаря. Ще останеш ли още малко?

— Само колкото да покажа на Бен как се опакова апара­турата.

Сакс се обърна към шерифа:

— Може ли да дойда с вас?

— Заповядайте.

Бел понечи да добави нещо (вероятно за женския чар и за това, че тя може да накара Гарет да проговори), но после (и много правилно, според Райм) замълча.

— На работа, Бен - подвикна бодро Райм, приближи се до масата с колонките за плътностен градиент. - Слушай сега внимателно. За криминолога апаратите са като тактически­те оръжия за офицера. Трябва да се опаковат и съхраняват по най-правилния начин. Трябва да се отнасяме към тях та­ка, сякаш нечий живот зависи от това. Повярвай ми, наисти­на е така. Слушаш ли какво ти говоря, Бен?

— Да, слушам.

18.

Градският арест на Танърс Корнър се намираше на две преки от шерифството.

Сакс и Бел вървяха натам по напечения тротоар. Чувст­вото, че е попаднала в град на призраци, не я напускаше. Пи­яниците, които бе забелязала при идването си, още седяха мълчаливо на същите места. Една жена със скъпа фризура спря мерцедеса си на един празен паркинг и влезе в салона за маникюр. Бляскавата кола изглеждаше съвсем не на място в малкото градче. По улиците не се виждаше никой друг. Пет-шест магазинчета по главната бяха фалирали. Едно от тях беше за играчки. Зад витрината лежеше кукла бебе с избеля­ло от слънцето костюмче. Къде се бяха дянали всички деца?

Откъм другата страна на улицата, от задимения бар на Еди, някой я наблюдаваше.

— Виждаш ли онези тримата? - попита Сакс.

— Кюлбо и приятелчетата му ли?

— Да. Създават доста неприятности.

— Винаги са създавали неприятности.

— Опитаха се да ме обезоръжат. Оня, хилавият. О’Сараян.

Шерифът се намръщи:

— И какво стана?

— Взех си го обратно.

— Искаш ли да го арестувам?

— Не, но реших, чe трябва да знаеш. Ядосани са, задето изпуснаха наградата. Ако питаш мен, истинската им цел е друга. Искат да застрелят момчето.

— Не само те, всички в града го искат.

— Да, но не всички в града носят заредени пушки.

Бел се засмя:

— Е, наистина не всички.

— Интересно ми е също да разбера как се озоваха извед­нъж при воденицата.

Шерифът се замисли за момент:

— Подозираш, че Мейсън ги е извикал, така ли?

— Да.

— Иска ми се да го бях изпратил в отпуск миналата сед­мица. За съжаление няма как. Ето, пристигнахме. Не прили­ча много на затвор, но върши работа.

Влязоха в едноетажната бетонна постройка. Шумната климатична инсталация поддържаше поносима температура. Ос­тавиха оръжието си в сейфа и влязоха в стаята за разпити.

Гарет Ханлън бе облечен в син гащеризон и седеше до талашитена маса срещу Джеси Корн. Заместник-шерифът се ухили на Сакс, тя го удостои с хладна усмивка.

След това погледна хлапето. Остана поразена от отчаяния му вид. По лицето и ръцете му имаше подутини, които не беше забелязала преди.

— Какво ти е на кожата? - попита тя.

Той се почеса смутено.

— Отровен бръшлян.

— Знаеш си правата, нали - заговори меко Бел. - Заместник-шериф Кър прочете ли ти ги?

— Да.

— Разбираш ли какво означават.?

— Май да.

— Всеки момент очакваме да пристигне адвокатът ти, госпо­дин Фредерикс. Идва от някаква среща в Елизабет Сити и скоро ще е тук. Имаш право да мълчиш, докато дойде. Разбираш ли?