lovech - Ubiyte Raym

— Стига! Всички знаят какво мислиш за Гарет!

— Целият свят мисли като мен.

— Така или иначе ще стане както съм решил, Мейсън. Ще трябва да се примириш.

Полицаят се изсмя тъжно:

— Затова ме пращаш да дундуркам един изпаднал негод­ник, а?

Бел погледна зад рамото му и извика към друг полицай:

— Хей, Франк...

Едрият мъж се приближи.

— Франк, идете с Мейсън при Рич Кюлбо.

— Да вадя ли заповед за обиск? Какво пак е направил?

— Нищо, няма да го арестуваме. Мейсън ще ти обясни. Ако Кюлбо не е вкъщи, изчакайте го. Гледайте с приятелчетата му да не пречат на отряда, който провежда издирването. Ясно ли е, Мейсън?

Мейсън не отговори. Завъртя се и забърза по коридора.

— Така е по-добре за всички - извика шерифът след него.

„Не мисля така“ - каза си Мейсън.

— Мейсън...

Той обаче не се обърна. Влезе в оперативната зала. Франк го последва. Мейсън дори не удостои с поглед неколцината си колеги, които сега обсъждаха Насекомото. Запъти се пра­во към кабинета си. Седна на бюрото си, отключи чекмед­жето и извади пълнител с шест .357-калиброви патрона. След това стана и влезе в общото помещение. Обърна се към Натан Грумър - около трийсет и пет годишен рус полицай:

— Грумър, отивам да поговоря с Кюлбо. Идваш с мен.

— Ама - започна бавно Франк, който вече си беше взел шапката, - нали Джим изпрати мен.

— Аз искам Натан да дойде.

— При Рич Кюлбо ли? - изненада се Грумър. - С него не се понасяме. Три пъти съм го арестувал, веднъж дори му раз­бих носа. На твое място бих взел Франк.

— Да - съгласи се високият полицай. - Братовчед му и тъст ми са колеги. Роднини сме. Уважава ме.

Мейсън погледна упорито Натан:

— Ти ми трябваш.

— Ама Джим каза... - започна Франк.

— Искам Натан да дойде!

— Добре, Мейсън. Щом държиш.

Мейсън загледа изработения от дърво макет на женска патица на бюрото на Натан. Беше красива. Това момче има­ше дарба.

— Готов ли си?

Натан въздъхна и се изправи.

— А аз какво да кажа на Джим? - попита Фред.

Без да отговори, Мейсън излезе от помещението. Натан го последва. Качиха се в служебната кола на Мейсън.

След като си сложиха коланите, както призоваваше един плакат на улицата, Мейсън започна:

— Слушай сега. Аз...

— Стига, Мейсън. Исках само да ти кажа кое смятам за най-правилно. Миналата година Франк и Кюлбо...

— Млъквай и слушай!

— Добре. Слушам. Няма нужда да ми говориш така... Слу­шам. Какво пак е направил Кюлбо?

Мейсън обаче не отговори. Вместо това попита:

— Къде ти е пушката?

— Карабината ли? М 77?

— Същата.

— В джипа. У дома.

— Имаш ли оптически мерник?

— Разбира се.

— Отиваме да я вземем.

Излязоха от паркинга и веднага щом се озоваха на Мейнстрийт, Мейсън включи сигналната лампа на покрива.

Натан лапна една порция тютюн за дъвчене, което не сме­еше да направи в присъствие на Бел.

— Пушката, значи... Затова искаше аз да дойда, а не Франк!

— Точно така.

Натан Грумър бе най-точният стрелец с пушка в шерифс­твото, един от най-добрите в окръга.

— Значи след като си взема пушката, отиваме при Кюл­бо, така ли?

— Не.

— Къде тогава?

— На лов.

— Хубави къщи - отбеляза Сакс.

Пътуваха с Люси Кър по Канал роуд към Блакуотър Лан­динг. Джеси Корн и Нед Спото, набит мъж около четирийсетте, караха зад тях. Люси погледна постройките от другата страна на канала и не каза нищо.

Липсата на деца в Блакуотър Ландинг отново направи впе­чатление на Сакс. Замисли се, но после реши да не си губи времето с това.

Люси зави надясно по Шосе 112, после спря на отбивката, откъдето бяха тръгнали само преди половин час. Джеси Корн спря зад тях. Четиримата слязоха до реката и се качиха в лодката. Джеси се зае с греблата и промърмори:

— Не мога да повярвам - да отида на север от Пако!

Каза го с толкова тревожен тон, че Сакс отначало помис­ли, че се шегува. Другите обаче не се засмяха.

Слязоха на другия бряг и тръгнаха по следите на Гарет и Лидия.

След бараката, където бе пострадал Ед Шефър, следите про­дължиха още двайсетина метра в гората, после изчезнаха.

По предложение на Сакс четиримата се разделиха и за­почнаха да търсят нещо, което да им подскаже накъде е тръг­нал Г арет.

Не откриха нищо и се върнаха на мястото, на което сле­дите се губеха.

Люси се обърна към Джеси:

— Сещаш ли се за онази пътека? Онази, по която побяг­наха малките наркоманчета, когато Лу Стърджис ги погна миналата година?

Той кимна и каза на Сакс:

— Намира се на петдесетина метра на север. Гарет сигурно я знае. Тя е най-бързият път през храсталаците. Иначе много ще се забави.