lovech - Ubiyte Raym

Линкълн Райм седеше между Сакс и адвоката. Тя постави ръка върху облегалката на пробитата му инвалидна количка.

— Назначиха прокурор от Роли - обясни Гибърт. - След като шерифът и съдебният лекар са следствени, явно нямат доверие и на Макгуайър. Така или иначе, той преразгледа доказателствата и оттегли всички обвинения срещу Гарет.

— Така ли? - оживи се Сакс.

— Гарет призна, че ударил онова момче, Били, и помис­лил, че го е убил. Линкълн обаче беше прав. Бел е истински­ят убиец. Дори да бъде обвинен, че е нападнал човек, Гарет явно е действал при самозащита. Смъртта на другия заместник-шериф, Ед Шефър, бе обявена за нещастен случай.

— Ами отвличането на Лидия Джонсън? - поинтересува се Райм.

— Когато разбра, че Гарет не е имал намерение да ѝ при­чини нищо лошо, тя оттегли жалбата си. Мери Бет също. Майка ѝ се противеше, но да бяхте чули само какво ѝ нагово­ри момичето! Перушина хвърчеше, честна дума.

— Значи Гарет е свободен, така ли?

— Всеки момент ще го пуснат. Но да си дойдем на думата, Амелия. Въпреки че Гарет е оправдан, прокурорът продължа­ва да настоява на обвинението за подпомагане бягство на за­подозрян и убийство на полицай по време на извършването на това престъпление. Държи на убийство първа степен.

— Първа степен! - възкликна Райм. - Убийството беше предизвикано, нещастен случай!

— Това ще се опитам да докажа. Другият помощник-шериф, онзи, който я е нападнал, е частична непосредствена при­чина за стрелбата. Мога да ви уверя обаче, че присъдата ще бъде за предумишлено убийство, фактите са неоспорими.

— Какви са шансовете за оправдателна присъда?

— Малки. Десет-петнайсет процента вероятност. Съжа­лявам, но съм длъжен да предложа споразумение.

Това ѝ дойде като шамар. Затвори очи и издиша.

— Господи - промълви Райм.

Сакс се замисли за Ник, бившия си приятел. Излежаваше присъда за отвличане и взимане на подкуп. Беше отказал спо­разумение и бе рискувал да се яви в съда. „Както казваше баща ти, Ейми, когато се движиш, не могат да те хванат. Всич­ко или нищо.“ На съда му бяха нужни само деветнайсет ми­нути, за да го признае за виновен.

Тя погледна миловидния адвокат.

— Какво споразумение предлага прокурорът?

— Още никакво, но предполагам, че ще приеме умишле­но убийство, ако лежиш при строг режим. Осем-десет годи­ни. Да ти кажа само, че в Каролина режимът наистина ще е строг. Няма да е курорт.

— Срещу петнайсетпроцентова вероятност за оправдател­на присъда - измърмори Райм.

— Точно така. Разбери, Амелия, в този случай чудо не може да се случи. Ако отидем на съд, прокурорът ще докаже, че си професионален полицай и шампион по стрелба, и съ­дебните заседатели няма да повярват лесно, че си стреляла неволно.

„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

— Ако това стане - продължи адвокатът, - ще те осъдят за предумишлено убийство първа степен и ще получиш двай­сет и пет години.

— Или електрическия стол - измърмори тя.

— Тук използват смъртоносна инжекция. Да, възможно е. Не мога да те лъжа.

Незнайно защо тя си представи сокола скитник, който гнездеше пред прозореца на Райм в Манхатън.

— Ако пледираме за непредумишлено убийство, колко ще получа? - попита тя.

— Вероятно шест-седем години. Без възможност за пред­срочно освобождаване.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Ще пледираме за непредумишлено.

— Сакс... - започна Райм, но тя повтори:

— Ще пледираме.

Адвокатът се изправи.

— Веднага ще се обадя на прокурора. Няма ли вероятност да си промениш мнението?

— Не.

— Ще ви съобщя веднага щом се разбере нещо конкретно.

Той кимна на Райм и излезе.

Мейсън погледна Сакс. Стана и се отправи към вратата.

— Ще ви оставя насаме за няколко минути. Няма нужда да те претърсвам, нали, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Не нося оръжие, Мейсън.

Полицаят излезе.

— Каква бъркотия, а, Линкълн?

— Без първи имена, Сакс!

— Защо? Да не предизвиквам лошия късмет, а?

— Може би.

— Не си суеверен. Или само така приказваш?

— Общо взето, не, но тук имам чувството, че съм заоби­колен от призраци.

Танърс Корнър - градът без деца.

— Трябваше да те послушам - продължи той. - Беше пра­ва за Гарет. Аз сгреших. Неправилно разтълкувах уликите.

— И аз не бях сигурна, че казва истината. Не бях сигурна в нищо. Просто имах предчувствие.