lovech - Ubiyte Raym

— Каквото и да стане, Сакс, ще те чакам. - Кимна към количката: - Няма да мърдам оттук. Ако отидеш в затвора, ще те чакам.

— Това са празни приказки, Райм. Баща ми също обеща, че няма да мърда никъде, а след една седмица почина.

— Аз съм прекалено голям инат, за да умра.

„Но това няма да ти попречи да се излекуваш и да срещ­неш друга“ - помисли си тя.

Вратата се отвори и на прага застана Гарет. Зад него сто­еше Мейсън. Момчето държеше ръцете си събрани отпред.

— Здрасти - каза той, - виж какво хванах в килията си.

Разтвори ръце и оттам излетя някакво насекомо.

— Това е сфинксова пеперуда, обича да смуче нектар от валериановите цветове. Нямат навик да влизат в къщите, мно­го им е студено.

Тя се усмихна леко:

— Гарет, искам да ти кажа нещо.

Той се приближи.

— Помниш ли какво ми каза във фургона? Когато гово­реше на баща си в празния стол?

Той кимна неуверено.

— Казваше му колко лошо си се почувствал, че не те е пуснал в колата онази вечер.

— Да, спомням си.

— Не знаеш само защо не те е пуснал... Искал е да те спаси. Знаел е, че колата е пълна с отрова и че те ще умрат. Не те е пуснал, за да не умреш и ти.

— Мисля, че се досещах - каза неуверено той.

Докато момчето се върне към нормален живот, сигурно щеше да мине много, много време.

— Не го забравяй - заръча му тя.

— Няма.

Сакс погледна дребната кафеникава ношна пеперуда, ко­ято летеше из стаята.

— Остави ли ми нещо в килията? Нещо, което да ми пра­ви компания?

— Да. Две калинки, един скакалец и една муха сирфус. Страшно интересно летят. Можеш да ги наблюдаваш с часо­ве. - Той замълча, после добави смутено: - Аз... такова... съ­жалявам, че те излъгах. Ако не го бях направил, нямаше да мога да се измъкна и да спася Мери Бет.

— Няма нищо, Гарет.

Той се обърна към Мейсън:

— Мога ли сега да си ходя?

— Да.

Преди да излезе, погледна Сакс:

— Ще минавам да те видя. Може ли?

— Много ще се радвам.

Той излезе навън и през отворения прозорец. Сакс го видя да се качва в една кола. Колата на Люси Кър. Полицайката му от­вори вратата. Като майка, която прибира сина си от тренировка.

— Сакс - извика я Райм, но тя вече се бе отдалечила.

Искаше да се скрие от криминолога, от момчето, от града без деца. Искаше да остане сама.

Като излезе от Танърс Корнър, малко преди да достигне река Пакенок, Шосе 112 прави остър завой. От едната му страна има гъст храсталак, в който често се крият полицаите от местното шерифство. Пият чай с лед, слушат музика и чакат. Ако радарът засече превишена скорост, те изскачат и за най-голяма изненада на нарушителя добавят сто долара към общинския бюджет.

В този неделен ден през завоя мина черен джип „Лексус“ и въпреки че радарът показа разрешените шейсет и шест ки­лометра в час, Люси Кър подкара патрулната кола и включи сигналната лампа.

Доближи се плътно зад лексуса. От опит се беше научила да гледа винаги огледалото за обратно виждане на преслед­ваната кола. По очите на шофьора може да се познае какви престъпления може да е извършил, освен, разбира се, преви­шената скорост или развалените стопове. Наркотици, краж­би на оръжие, алкохол - опитният полицай разбира какво може да очаква. В очите на този шофьор не личеше и следа от вина или гузна съвест.

Очи на безскрупулен човек...

Това още повече засили гнева ѝ и тя си пое дълбоко въз­дух, за да се овладее.

Джипът отби на едно прашно разширение и Люси спря отзад. Рутинна проверка на талона, книжката и застраховка­та на колата. Не това обаче бе истинската цел на Люси. Из- рядността на возилото не я интересуваше ни най-малко. Тя отвори с трепереща ръка вратата си и слезе.

Шофьорът я загледа в огледалото за обратно виждане. В очите му се четеше известна изненада, вероятно от това, че тя не носеше униформа - само дънки и работна риза. Защо му е на полицай да спира в извънработно време кола, която дори не е превишила скоростта?

Хенри Давет смъкна прозореца си.

Люси Кър погледна вътре. До Давет седеше изрусена жена около петдесетте. Носеше диамантени обеци, гривна и огър­лица. На задната седалка седеше малко момиченце и си игра­еше с компактдискове, наслаждавайки се мислено на музика­та, която баща ѝ не ѝ позволяваше да слуша в празничния ден.

— Полицай Кър, какво има? - попита Давет, но по очите му личеше, че знае много добре.

— Слизай от колата, Давет.

— Какво има, скъпи? - обади се жената до него.

— Полицай, какво означава това? - попита Давет.

— Слизай. Веднага.