lovech - Ubiyte Raym

Тя не отговори.

— Днес не сме много разговорливи, а? Добре, госпожичке, имам добра новина. Свободна си.

— Свободна ли?

— Да. Решиха, че си стреляла неволно и няма защо да те задържат.

— Ами заповедта за освобождаване?

— Каква заповед?!

— Никой задържан не може да бъде освобождаван без заповед, подписана от главния прокурор.

Фар отключи килията и се отдръпна встрани. Постави ръ­ка на кобура.

— О, сигурно е така в големите градове. Тук обаче избяг­ваме тази бюрократщина. Казват, че южняците сме били мър­зеливи, но това не е вярно. Не, ние действаме по-ефективно.

Сакс не помръдна от пейката.

— Мога ли да попитам защо носите оръжие в ареста?

— Е, тук не спазваме много стриктно правилата. Хайде, свободна си да си ходиш. Друг на твое място щеше да подс­кочи от радост при такава новина.

Той кимна към задната врата на ареста.

— През задната врата ли? - изненада се Сакс.

— Ами да.

— Не можеш да застреляш бягащ затворник в гърба. То­ва е убийство!

Той кимна спокойно.

Каква ли клопка ѝ бяха устроили? Дали истинският убиец не я чакаше отвън? Вероятно. Младият полицай си удря гла­вата в нещо, започва да вика за помощ, изстрелва, разбира се, първия куршум в тавана. Навън някой чува виковете, ре­шава, че Сакс е въоръжена и я застрелва.

Тя не помръдна.

— Хайде, ставай и тръгвай - нареди Фар.

Извади оръжието си.

Тя бавно се изправи.

„Ти и аз, Райм...“

— Почти позна, Линкълн - каза Джим Бел. - Към девет­десет процента. Добър резултат за разследване. Лошото е, че в останалите десет процента се включвам аз.

Бел изключи климатика. В стаята започна да става горе­що. Райм усети, че челото му се запотява. Задиша по-трудно.

— Две семейства покрай Блакуотър Канал отказаха да продадат правата си върху земята на господин Давет - про­дължи шерифът.

„Господин Давет! Голямо уважение.“

— Затова шефът на охраната му нае неколцина от нас да решим проблема. Поговорихме си надълго и нашироко с Конклинови и те най-сетне склониха. Бащата на Гарет обаче про­дължаваше да упорства. Искахме да направим всичко като пътнотранспортно произшествие, затова взехме една тубич­ка от тази помия... - Той кимна към тубата на масата. - Зна­ехме, че всяка сряда ходят на ресторант. Изляхме отровата в отдушника на колата и се скрихме в гората. Те влязоха и бащата на Гарет включи климатика. Отровата навлезе в ку­пето. Обаче бяхме сипали прекалено много...

Той отново погледна тубата:

— Това тук е достатъчно да убие човек два пъти. Нещаст­ниците започнаха да се гърчат... Не бяха много приятна глед­ка. Гарет дойде по-късно. Опита се да влезе, но не успя. Вдиша порядъчна порция от отровата и стана като зомби. Избяга в гората, преди да успеем да го хванем. Когато се появи отново, след седмица-две, не си спомняше вече нищо. Заради отравя­нето, дето спомена, предполагам. Затова го оставихме: щеше да е много подозрително, ако умре толкова скоро. Точно как­то ти предположи. Изгорихме труповете и ги заровихме в Бла­куотър Ландинг. Потопихме колата в един вир край Канал роуд. Платихме на съдебния лекар сто хиляди за лъжливия доклад от аутопсията. Като се разбереше, че някой е пипнал рак и много любопитства, Кюлбо и другите се заемаха с него.

— Ами онова погребение, което видяхме онзи ден? Вие убихте детето, нали?

— Тод Уилкс ли? Не, той се самоуби.

— И това обаче е заради токсафена, нали? Какво имаше? Рак ли? Чернодробни увреждания? Мозъчни увреждания?

— Може би. Не знам - отвърна шерифът, но по погледа му личеше, че много добре знае.

— Гарет няма нищо общо с това, нали?

— Не.

— Ами онези мъже при бараката? Онези, които са напад­нали Мери Бет?

— Сами Бостън и Лот Купър. И те бяха замесени. Изп­робваха продуктите на Давет из слабо населените райони. Знаеха, че търсим Мери Бет, и като я намерили, решили да я задържат малко, за да се позабавляват. Вярно е също, че бях наел Били да я убие. Само че Гарет успя да я измъкне.

— Моята помощ ти беше нужна, за да я открия, нали? Не да я спасиш, а да я убиеш и да унищожиш останалите улики.

— След като хванахме с твоя помощ Гарет и го затворих­ме, бях оставил вратата на ареста отключена, за да могат Кюлбо и приятелчетата му да го измъкнат и да го „убедят“ да проговори. Твоята приятелка обаче провали плана.

— Когато разбрах къде е бараката, ти си се обадил на Кюл­бо и си го изпратил да ни убие.

— Съжалявам... Работата много се обърка. Не исках да ви убивам всички, но... така се наложи.