lovech - Ubiyte Raym

— Мейсън, не мога да повярвам. Познавам го от години... Мислиш ли, че подозира нещо?

— Само на теб съм казал. Дори Люси не знае. Тя само ми събра пробите. Страх ме беше, че някой ще ни подслуша и ще предупреди Мейсън и Давет. Този град е гнездо на оси, Джим. Не знам на кого да имам доверие.

Бел въздъхна:

— Откъде си сигурен, че е Мейсън?

— Кюлбо и приятелите му се появиха при бараката ведна­га след като разкрихме местоположението ѝ. Мейсън беше единственият, който знаеше... освен мен, теб и Бен. Сигурно се е обадил на Кюлбо и му е казал къде да иде. Така че... давай да викаме щатската полиция, да пратим водолази в реката и да претърсим Блакуотър Ландинг. Трябват ни и за­поведи за обиск на домовете на Били и Мейсън.

Бел се изправи, но вместо веднага да телефонира, отиде до прозореца и го затвори. След това се приближи до врата­та, отвори я, огледа пак коридора, затвори и заключи.

— Джим, какво правиш?

Бел се поколеба, после пристъпи към инвалида.

Райм погледна шерифа в очите, после бързо лапна тръбич­ката за управление на количката и духна с все сила. Колич­ката тръгна напред. Бел обаче пристъпи и дръпна кабела на акумулатора. Количката продължи малко по инерция и спря.

— Джим - промълви Райм. - И ти ли?

— Правилно си разбрал.

Райм затвори очи.

— О, не - промълви той и отпусна леко глава.

Както повечето велики мъже, и Райм не даваше видим израз на отчаянието си.

Пета част

ГРАД БЕЗ ДЕЦА

42.

Мейсън Жермен и мрачният чернокож се запътиха бавно към ареста на Танърс Корнър.

Чернокожият се потеше; раздразнено пропъди някакъв ко­мар. Промърмори нещо и прокара ръка по късата си къдра­ва коса. На Мейсън му идеше да се заяде за нещо, но се сдър­жа.

Чернокожият бе висок и ако се изправеше на пръсти, мо­жеше да надникне през прозореца на ареста. Носеше ниски черни обувки от луксозна кожа, което по някаква причина още повече усили неприязънта на Мейсън към него. Как ли щеше да стреля този надут гражданин?

— Там е - обяви чернокожият. - Сама. Вие минете отп­ред. Отзад може ли да се влезе?

— Аз съм заместник-шериф, не помните ли? Имам ключ - отбеляза саркастично Мейсън. Чудеше се дали онзи е тол­кова тъп, та да не се сети.

— Само питах дали има врата отзад - тросна се черноко­жият. - Което няма откъде да знам, защото съм за пръв път в този блатист град.

— Да, има врата!

— Хайде тогава.

Чернокожият вече държеше пистолета си в ръка. Мейсън не беше видял кога го е извадил от кобура.

Сакс втренчено наблюдаваше една муха.

Какъв ли вид беше? Гарет сигурно веднага щеше да опре­дели. Бе цяла енциклопедия по естествена история. Какво ли чувства един родител, когато знанията на детето му надминат неговите собствени? Сигурно безкрайна гордост. А може би малко завист? Чувство, което тя никога нямаше да изпита.

Отново се замисли за баща си. За мъжа, който предотвра­тяваше престъпленията. За мъжа, който не бе изстрелял ни­то един куршум в живота си. Гордееше се с дъщеря си и в същото време се тревожеше заради голямата ѝ любов към оръжията. „Стреляй винаги последна“ - ѝ казваше той.

„О, Джеси... Какво мога да ти кажа за оправдание?... Ни­що, разбира се. Теб вече те няма.“

Замисли се за Райм.

„Ти и аз... Ти и аз.“

Спомни си как преди няколко месеца лежаха един до друг на голямото легло в манхатънския му апартамент и гледаха „Ромео и Жулиета“ на Лурман, съвременна постановка от Маями. Тогава тя си даде сметка, че и те са като онези не­щастни любовници. После ѝ мина друга мисъл: може би бяха обречени да умрат заедно.

Не посмя да го сподели с Райм - той винаги разсъждава­ше рационално, в неговия мозък нямаше и частица санти­менталност. Но оттогава често се сещаше за това и по не­обяснима причина то я успокояваше.

Сега обаче не можеше да намери покой дори в тази ми­съл. Не, щяха да живеят и да умрат разделени! И вината бе изцяло нейна!

Вратата на ареста се отвори и един млад полицай влезе в коридора между килиите. Тя го позна. Беше Стив Фар, шуре­ят на Джим Бел.

— Здрасти - каза той.

Сакс кимна. После забеляза две необичайни неща. Едно­то беше, че заместник-шерифът носеше часовник „Ролекс“, който сигурно струваше половин годишна заплата за обик­новен севернокаролински полицай.

Другото бе, че държеше нож и кобурът му бе разкопчан.

Въпреки надписа на вратата към килиите: „Преди да вле­зете в района за задържане, оставете всички оръжия в сейфа.“

— Как е? - попита фар.