lovech - Kadeto tegne mrak

— Аз го знам — обади се Арни.

— Ти явно си голям купонджия — каза Ингилейф.

Сега беше ред на Арни да се изчерви.

— След като реши да я продаваш, защо се обърна към Агнар? — попита Магнъс.

— Той ми преподаваше в университета. И, както ти казах, се познавахме доста добре. Беше достатъчно играч, за да се съгласи да продаде сагата без шумотевица и без да минава през исландското правителство, а и ме харесваше и нямаше да ми одере кожата за тази услуга. Оказа се, че познава и подходящ купувач. Някакъв богат американец, фен на „Властелинът на пръстените“, който беше склонен да пази продажбата в тайна.

— Лорънс Фелдман? Стив Джъб?

— Не знам как се казва. Ти спомена името Стив Джъб и миналия път, нали? Но каза, че бил англичанин.

— Затова ли заяви, че никога не си чувала за него?

— Името не ми беше познато. Но признавам, че не ви бях много от полза. Отчаяно се опитвах да опазя тайната за сагата. След като я споделих с Агнар, започнаха да ме глождят съмнения. Дори му казах, че продажбата се отменя и искам сагата да остане в нашия род. — Тя присви устни. — Той ми каза, че било твърде късно. Вече знаеше за нея и ако се откажех от сделката, той щеше да издаде тайната.

— Значи те е изнудил? — попита Магнъс.

— Може да се каже. Но аз си го заслужавах. И подходът му свърши работа. Реших, че е по-добре да продам сагата тайно и да поделя парите с Петур и Бирна, отколкото да оставя Агнар да разтръбява за нея пред целия свят.

— Колко щяхте да спечелите, според него?

— Той беше в процес на преговори по цената. Каза, че ставало дума за милиони долари.

Магнъс пое дълбоко въздух.

— И къде е сагата сега?

— В сейфа на галерията. — Ингилейф се поколеба. — Искате ли да я видите?

Магнъс и Арни я последваха в дъното на галерията. На пода имаше метален сейф. Ингилейф набра някаква комбинация, извади подвързан с кожа том и го постави на бюрото.

— Това е копието от седемнайсети век, най-ранното пълно копие. — Тя отвори книгата на произволна страница. Листите бяха хартиени, изписани с четлив черен почерк. — Когато ме попита дали сагата е опазена в тайна, аз ти казах, че е имало един пропуск, нали?

Магнъс кимна.

— Това копие е преписано от по-ранна версия, продадена от мой прадядо на Арни Магнуссон, големия колекционер на саги. Цялото семейство било бясно, че я е продал. Арни Магнуссон я занесъл заедно с всички останали в Копенхаген, но тя изгоряла в големия пожар от 1728 г., преди да бъде каталогизирана. Доколкото знаем, в момента съществува само една препратка към Сагата за Гаукур, която не издава съдържанието ѝ. По-голямата част от колекцията изгоряла, особено хартиените копия. В нашето семейство смятаме, че пожарът не е бил случаен.

— Значи палеж? Някой е искал да я унищожи?

Ингилейф поклати глава.

— Нямах това предвид, макар че като знам в каква мания се бе превърнала сагата за семейството ми, не бих се учудила. Но не. Тук става дума за лош късмет, съдба, наречи го както искаш.

— Силата на Пръстена — каза Арни.

— Започваш да говориш като баща ми — каза Ингилейф. — Когато Агнар бе убит, започнах да откривам прилики между сагата и действителността. — Тя се обърна към сейфа. — Ето, това е оригиналът, или каквото е останало от него.

Внимателно извади голям стар плик, постави го на бюрото и измъкна от него два картонени листа, между които, разделени с фина хартия, лежаха шест-седем страници от кафяв пергамент. Махна един от хартиените листи, за да видят ръкописа по-добре.

Беше избледнял, окъсан по краищата и изписан с черен, изненадващо четлив почерк. Първите букви от всяка глава бяха украсени с избледнели червени и сини орнаменти. Очите на Магнъс попаднаха върху думата „Исилдур“.

— Невероятно! — каза той. И с пълно основание. Всичките му съмнения относно автентичността на сагата, преведена от Агнар, се стопиха. Магнъс бе зяпал в захлас старите саги в колекцията на Арни Магнуссон, но никога не бе виждал сага толкова отблизо. Не успя да се сдържи и докосна пергамента с пръст.

— Нали? — отговори Ингилейф с нотка на гордост в гласа.

— Знаеш ли кой я е писал? — попита Магнъс.

— Смятаме, че е бил някой на име Исилдур Гунарссон — каза Ингилейф. — Един от наследниците на Гаукур, естествено. Смятаме, че е живял през втората половина на тринайсети век, когато са написани повечето от основните исландски саги.

— Ако това е било такава голяма семейна тайна, как е разбрал Толкин за нея? — попита Магнъс. — Връзката между сагата и „Властелинът“ е очевидна, не може да е съвпадение. Толкин трябва да я е чел.