Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Станал съм още по-нескопосан – промърмори под нос Ярви, докато Киймдал се отдалечаваше към групата на останалите воини. – Да не повярваш, че е възможно.

Сред по-младите ученици около квадрата зърна момичешко лице. Беше на около тринайсет, със святкащи свирепо очи и тъмна коса, която вятърът размяташе през острите черти на лицето й. Сигурно трябваше да е признателен на Хъннан, че не избра нея да го натупа пред всички. А може би това щеше да е следваща му стъпка в дългата процесия от унижения, които беше предвидил за него.

Оръжейникът поклати глава, докато извръщаше през­рителен поглед, и Ярви усети гневът да се надига в гърдите му, свиреп като зимния прилив. Брат му може и да бе наследил силата на баща им, но той беше взел всичката му избухливост.

– Да опитаме още веднъж? – провикна се Ярви.

Киймдал повдигна учудено вежди, сви уклончиво едрите си рамене и отново взе щита и меча:

– Ако това е заповедта ти.

– О, да.

От групата на възрастните воини се надигна ропот и Хъннан свъси още повече вежди. Трябва ли да понесат още от този унизителен фарс? Когато кралят се посрами, това е срам за всеки от воините му, а в Ярви те виждаха потенциал за цял един живот, изпълнен със срам.

Усети ръката на чичо си да го подхваща внимателно под мишницата.

– Кралю мой – заговори той нежно и успокояващо. Винаги така шептеше в ухото му, нежно и успокояващо като летен бриз. – Може би не е добра идея да се напрягаш толкова...

– Прав си, разбира се – отвърна Ярви. „Глупакът е роб на гнева си – беше му казала някога майка Гундринг, – а този на мъдреца е негов инструмент.“ – Хюрик. Ти ще ме заместиш.

Настъпи пълна тишина, докато всички погледи се извръщаха към избрания щит на кралицата, който до момента беше седял мълчаливо на красиво резбования си стол, който го отличаваше сред най-доблестните воини на Гетланд. Дългият белег на бузата му се спускаше надолу и преминаваше в побеляла ивица по гъстата му брада.

– Кралю мой – избоботи той, докато се изправяше, после вкара ръка в ремъците на изоставения на пясъка щит.

Ярви му подаде дървения меч. В огромния му покрит с белези юмрук приличаше на детска играчка. Въпреки мекия пясък човек можеше да чуе тежките му стъпки, когато пристъпи в квадрата и застана срещу Киймдал, който вече изглеждаше точно на шестнайсет. Хюрик приклекна, намести стъпала и заби ботуши в пясъка, после оголи стис­нати зъби и нададе боен вик, плътен, кънтящ, все по-силен и пронизителен и целият квадрат прокънтя от него. Ярви видя колебанието и страха в облещените очи на Киймдал, точно такива, както бе мечтал някога да ги види.

– Начало – каза той.

Този двубой приключи по-бързо и от предишния, но него никой не би нарекъл милостив.

Трябваше да му се признае на Киймдал, хвърли се смело срещу противника си, но Хюрик изби с лекота удара му, след което въпреки огромното си телосложение с едно светкавично движение подсече и двата му крака. Момчето веднага понечи да скочи на крака, но викът секна в гърлото му, когато ръбът на щита на Хюрик го фрасна в едната вежда и го просна обратно на земята почти в несвяст. Огромният воин смръщи чело, настъпи ръката с меча на Киймдал и токът на ботуша му я премаза в пясъка. Киймдал изпъшка. Едната половина от лицето му беше полепнала с пясък, а другата беше опръскана с кръв от разцепеното му чело.

Момичетата може би нямаше да се съгласят, но според Ярви той никога не беше изглеждал по-добре.

Сега Ярви обходи с намръщен поглед редицата от воини. Същият поглед, с който майка му поглеждаше провинил се роб.

– Една победа за мен – каза и прекрачи невъзмутимо падналия меч на Киймдал.

Избра да напусне квадрата точно оттам, където стоеше оръжейникът, така принуждавайки го да се отдръпне неловко от пътя му.

– Неблагородна постъпка, кралю мой – каза чичо Одем, когато го последва и закрачи до него. – Същевременно забавна.

– Радвам се, че успях да те разсмея – процеди сърдито през зъби Ярви.

– Много повече, накара ме да се гордея с теб.

Ярви извърна поглед настрани и видя, че чичо му го гледаше, спокоен и сдържан както винаги. Винаги спокоен и сдържан, с непокътнато от емоция лице.

– От славните победи стават чудесни песни, Ярви, но когато пътуващите певци приключат с написването им, и тези за безславните си ги бива. Славните поражения, от друга страна, са просто поражения.

– На бойното поле няма правила – каза Ярви, спомняйки си думите на баща си от един от редките моменти, когато беше говорил с него – една вечер беше пиян и явно отегчен да вика по кучетата си.