Джо Абъркромби: Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Чичо Одем побърза да компенсира леда с топлина.

– Нищо не би ме зарадвало повече от това да стана твой баща по женитба, кралю мой, и да видя семействата ни свързани завинаги.

За чувствата на Изриун не стана дума, забеляза Ярви, нито за неговите.

– Но...

Веждите на майка му се сключиха. Очите й се присвиха. Беше виждал корави мъже, герои, да треперят под този поглед, а той със сигурност не беше герой.

– Аз бях сгодена за чичо ти Удил, за чиито умения с меча воините все още шептят от страхопочитание. За чичо ти Удил, който трябваше да стане крал. – Гласът й леко потрепери, сякаш думите й причиняваха болка. – Когато майка Море го погълна и хората вдигнаха празна погребална могила на брега, вместо за него аз се омъжих за баща ти. Аз загърбих чувствата си и изпълних дълга си. И ти ще направиш същото.

Ярви сведе поглед към мъртвото тяло на брат си и се замисли как успяваше тя да запази хладнокръвие и да крои планове за бъдещето, когато труповете на съпруга и сина й лежаха само на ръка разстояние.

– Нима няма да пророниш и сълза за тях?

Лицето й внезапно се сгърчи в спазъм и всичката красотата от него изчезна. Устните й се изкривиха и оголиха зъби, клепачите се стиснаха и жилите на шията й изскочиха. После тя пое разтреперана дъх, приглади на място един златист кичур коса и само след миг отново беше както преди.

– Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

След този „кралски“ подарък тя се обърна и излезе от стаята.

Ярви стисна гневно юмруци. Естествено, успя само наполовина – палецът на сакатата му ръка просто се притисна в кривото чуканче на единствения пръст.

– Благодаря за окураженията, майко.

Ядосан, вечно ядосан. И винаги чак след като вече няма полза от гняв. Чу зад себе си тихите стъпки на чичо си.

– Знаеш, че майка ти те обича – прошепна той, сякаш говореше на плашливо жребче.

– Знам ли?

– Но сега тя трябва да е силна. За теб. За земята ни. За баща ти.

Ярви отмести очи от лицето на баща си и ги спря на това на чичо си. Толкова еднакви и същевременно така различни.

– Благодаря на боговете, че те има – каза той и думите заседнаха в гърлото му.

Поне един човек в това семейство го беше грижа за него.

– Съжалявам, Ярви. Наистина. – Одем сложи ръка на рамото му и в очите му имаше сълзи. – Но Лейтлин е права. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Трябва да загърбим чувствата си.

Ярви пое дълбоко дъх:

– Знам.

Неговите чувства бяха загърбени откакто се помнеше.

Как да победиш

Ярви трябваше да положи усилия, за да сподави напушилия го смях, когато чу оръжейника да го нарича така. Вероятно всеки от четиресетината млади воини отсреща трябваше да направи същото. Със сигурност, ако не сега, то после, когато видеха как се бие новият им крал. Безсъмнено, когато това станеше, на Ярви съвсем нямаше да му е до смях.

Сега те бяха негови поданици, естествено. Негови слуги. Неговите воини, готови да дадат живота си за него. При все това сега те изглеждаха като люти врагове, дори повече отколкото си ги спомняше от моментите, в които като момче трябваше да се изправя срещу тях.

Той още се чувстваше като момче. Повече от всякога досега.

– За мен е чест.

Когато излезе от редицата и пристъпи в тренировъчния квадрат, Киймдал нямаше вид на човек, за когото е чест. Движеше се с лекота – явно дългата ризница му причиняваше същото неудобство като леката нощница на девойка. Взе щит и дървен меч и го накара да свисти, разсичайки въздуха с няколко страховити замаха. Въпреки че беше само година по-голям, изгледаше пет години по-възрастен от Ярви – половин глава по-висок, значително по-широкоплещест и с набола по масивната челюст рижа брада.

– Готов ли си, кралю мой? – прошепна Одем в ухото на Ярви.

– Повече от очевидно, не – изсъска в отговор Ярви.

Нямаше изход от положението. От краля на Гетланд се очаква да е примерен син на майка Война, без значение колко непригоден е за целта. Трябва да докаже на воините около квадрата, че е нещо повече от едноръко недоразумение. Трябва да намери начин да победи в този двубой. „Винаги има начин“, казваше майка му.

Но при все хубавия си глас и певческите си умения, острия си ум и състраданието си – просто не виждаше такъв.

Днес тренировъчният квадрат беше очертан на плажа – дълги осем крачки страни и по едно копие, побито в пясъка във всеки ъгъл. Всеки ден избираха различно място за него – на скалите, в гората, сред блатата, на някоя от тесните улички на Торлби, дори в реката – защото истинският гетландец трябва да е еднакво подготвен за бой независимо от това къде стои. Или еднакво неподготвен – в случая на Ярви.