Софи Джордан: Огнена светлина

Той плува към мен.

От носа ми излиза дим. Става против волята ми. Просто… така се получава. Обикновено имам повече контрол над това, но страхът ме лишава от този контрол. Драконовите ми инстинкти надделяват.

Сърцето се блъска в гърдите ми, докато се приближава. Знам точния момент, когато ме забелязва. Той замръзва на място, леко се навежда, устните му докосват повърхността на водата.

Ние се взираме един в друг.

Сега ще се случи. Ще извика останалите. Те ще се нахвърлят върху мен като изгладнели хищници. Спомняйки си за татко, се опитвам да не треперя. Сигурна съм, че преди смъртта си той не е треперил и не се е снишил. И освен това аз имам нещо, което баща ми не е притежавал. Имам огън .

Сетне той се насочва с плавни движения към мен. На челюстта му играе мускул и аз усещам някакво потръпване в стомаха си. Той не е суровият ловец, който си представях. Не изглежда зъл. Изглежда… любопитен.

Стоварва ръката си на ръба на скалата и се вмъква вътре. При мен. Дели ни по-малко от половин метър. Стегнати мускули извайват ръцете му, докато стои приведен. Пръстите му едва докосват дъното на пещерата. Оглеждаме се един друг. Две различни животни, които се изучават едно друго за пръв път.

Поемам си въздух, боря се да го докарам до тлеещите ми дробове. Започвам да горя отвътре.

Не за пръв път виждам хора. Случва ми се много често, когато пазарувам с мама и Тамра в града. През по-голямата част от времето аз самата изглеждам като човек, дори и в тайните предели на прайда. Въпреки това се взирам в него, сякаш никога преди не съм виждала момче. И предполагам, че това донякъде е така. Защото той изобщо не е обикновено момче. Той е ловец.

Черната му тениска е от еластичен плат, прилепнал към жилестото му тяло. В тъмнината на пещерата мократа му коса изглежда почти черна. Вероятно е по-светла, когато е суха. Кестенява, може би дори тъмноруса. Но очите му са това, което ме грабва. Дълбоко хлътнали под гъсти вежди, те се взират напрегнато в мен. Изучават ме от глава до пети. Представям си как изглеждам в тях. Крилете ми са прибрани зад гърба и само върховете им стърчат на раменете ми. Гъвкавите ми и здрави крайници блестят като огън дори в сумрака на пещерата. Лицето ми е тясно и с ясно изразени черти.

Носът ми е набразден. Веждите ми са силно извити, а драконовите ми очи са две черни вертикални резки там, където би трябвало да са зениците.

Той вдига ръка. Дори не трепвам, когато слага широката си, топла длан върху горната част на ръката ми. Опипва, разучава… Ръката му се плъзва надолу и съм сигурна, че сравнява моята драконова кожа с човешката. Дланта му се спира върху опакото на лапата ми, задържа се върху дългите, подобни на нокти пръсти. Допирът извиква у мен усещане за топлина, която бяга надолу по тялото ми.

Той също го чувства. Очите му се разширяват. Зелени, с кафяви и златни пръски. Цветовете, които обичам. Цветовете на земята. Погледът му се насочва към мокрите завъртулки на козината ми, която докосва скалата. Изведнъж ми се приисква той да може да види момичето вътре в дракона.

От устните му се изплъзва звук. Дума. Чувам я, но решавам, че не я е произнесъл той.

— Уил — извиква глас някъде отгоре.

И двамата трепваме, сетне лицето му се променя. Мекото, любопитно изражение изчезва, заменено от гняв. Заплаха! Това е начинът, по който неговият вид би трябвало да гледа моя. Ръката му се отдръпва от моята. Всяка близост е прекъсната. Потърквам мястото, където ме беше докоснал.

— Добре ли си там долу? Ако има нужда да дойда?

— Добре съм. — Дълбокият му тътнещ глас отскача от стените на малката хлътнатина.

— Намери ли го?

И аз отново вещая заплаха. Облаци дим излизат от носа ми. Тлеенето в гърдите ми се усилва.

Наблюдава ме напрегнато, очите му са сурови и безмилостни. В очакване съм всеки момент да ме издаде. Затова задържам погледа му, отказвам да извърна глава, решена това красиво момче добре да види съществото, което със следващите си думи ще осъди на смърт.

— Не.

Поемам въздух и димът стихва в дробовете ми. Взираме се един в друг продължително. Той е ловец. А аз — драки .

След това си тръгва.

И аз оставам сама.

3

Чакам цяла вечност. Дълго след като звукът на хеликоптерите и двигателите утихва. Мокра и потръпваща се свивам върху каменния под, обгръщам краката си, разтърквайки гъвкавите си прасци. Ръцете ми се плъзгат по златисточервената ми кожа. Нараненото ми крило гори и тупти. Бавя се, ослушвам се, но няма нищо. Само шепота на гората и галещия шум на водопадите около мен.