Софи Джордан: Огнена светлина

— Ясинда! — Лазур сочи с искрящия си син пръст нещо в небето.

Обръщам се и поглеждам. Сърцето ми спира.

Над ниските склонове кръжи хеликоптер — изглежда толкова малък в далечината, но нараства, приближавайки се и разкъсвайки мъглата.

— Бързо! — извиквам аз. — Снижи се!

Спускам се надолу, крилата ми са прибрани, краката ми са опънати като стрела, в съвършен ъгъл за постигане на максимална скорост.

Но не достатъчно голяма.

Перките на хеликоптера бумтят във въздуха ожесточено. Ловци! Вятър раздира очите ми, докато се спускам със скорост, с каквато никога не съм летяла.

Разстоянието между мен и Лазур се увеличава. Изкрещявам, извръщайки се назад, разчитайки мрачното отчаяние в бистрите й очи:

— Лаз, не изоставай!

Водните дракони не са създадени да бъдат бързи. И двете знаем това. Гласът й се извива в ридание и по задавените нотки разбирам колко добре осъзнава безизходното положение, в което се намира.

— Опитвам се! Не ме оставяй! Ясинда! Не ме оставяй!

Зад нас хеликоптерът продължава да ни настига. Смразяващ ужас сковава устата ми, когато още два се присъединяват към него, убивайки сетната надежда, че е бил обикновен хеликоптер, правещ панорамни снимки. Това е ескадрила и те определено ни преследват.

Същото ли се беше случило и с татко? Такива ли са били последните му мигове? Тръсвайки глава, прогонвам мисълта от ума си. Няма да умра днес и няма да позволя тялото ми да бъде разкъсано и продадено на парчета.

Кимвам към приближаващите се върхове на дърветата.

— Ето там!

Дракитата никога не летят ниско над земята, но сега нямаме избор.

Лазур ме следва, лъкатушейки в моята въздушна струя. Приближава се до мен и в уплахата си едва не подминава дърветата. Аз спирам и дрейфувам във въздуха, гърдите ми яростно се повдигат.

Хеликоптерите кръжат над главите ни, бумтенето им е оглушително. Раздвижват дърветата, превръщайки ги в зелена пяна.

— Трябва да се преобразим! — казва Лаз, задъхано.

Като че ли можем да го направим! Твърде сме ужасени. Дракитата не могат да приемат човешка форма, когато са уплашени. И това е механизъм за оцеляване. Дълбоко в себе си ние сме драки и оттам черпим силата си.

Взирам се през мрежата от люлеещи се клони, която ни крие, усещам миризма на бор и горски плодове.

— Мога да се овладея — настоява Лаз на нашия гърлен език.

Поклащам глава.

— Дори и да можеш, рискът е твърде голям. Трябва да изчакаме да си отидат. Ако открият две момичета тук, където преди малко е имало два женски дракона, може да станат подозрителни. — Студ сковава сърцето ми. Не мога да позволя това да се случи. Не само заради мен, а заради всички. Заради всички дракита по света. Тайната за способността ни да се превръщаме в хора е най-голямата ни защита.

— Ако не се приберем вкъщи до час, с нас е свършено!

Прехапвам устни, за да не й кажа, че имаме по-сериозни проблеми от това дали прайдът ще разбере за измъкването ни. Не искам да я плаша повече, отколкото вече е изплашена.

— Трябва да се скрием за малко!

Друг звук се прибавя към бумтенето на перките от хеликоптера. Ниско бръмчене във въздуха. Малките косъмчета на тила ми настръхват. Там има нещо друго. На земята. Нещо, което се приближава.

Поглеждам към небето. Дългите ми, подобни на нокти на птица пръсти се свиват и отпускат, крилата ми вибрират в едва контролирано движение. Инстинктът ми подсказва да полетя, но знам, че те са там горе. Чакат. Кръжащи като ястреби. Наблюдавам тъмните им очертания през върховете на дърветата. Сърцето ми се свива. Те няма да си отидат!

Бутвам Лаз, за да ме последва към гъстите клони на висок бор. Прибираме крилата си близо до тялото. Скриваме се сред боцкащите иглички, борейки се с драскащите клони. Задържаме дъха си, чакаме.

След това земята се раздвижва, гъмжаща от превозни средства: камиони, джипове и кросови мотори.

— Не — казвам дрезгаво, следейки с очи колите и въоръжените до зъби мъже. В каросерията на един камион двама мъже са се навели в готовност до оръдие, изстрелващо голяма мрежа. Сезонни ловци. Те знаят какво правят. Те знаят какво преследват.

Лаз трепери толкова силно, че клонът, на който сме се свили, започва да се клати, листата шумолят. Моторите са най-отпред, движейки се с шеметна скорост. Шофьорът на един от джиповете жестикулира от прозореца.

— Вижте дърветата — извиква той, гласът му е дълбок и ужасяващ.

Лаз помръдва. Стискам ръката й по-силно. Един мотор е точно под нас. Шофьорът носи черна тениска, плътно прилепнала по младото му, мускулесто тяло. Кожата ми се опъва почти болезнено.