Софи Джордан: Огнена светлина

Няма мъже. Няма ловци. Няма го Уил.

Намръщвам се. Поради някаква причина това ме тревожи. Никога повече няма да го видя. Няма да разбера защо ме пусна. Няма да узная дали наистина е прошепнал това, което ми се стори, че казва. Красиво.

В този единствен момент между нас имаше някаква връзка. Някак просто се случи. Бях сигурна, че ще ме залови. Ловците не са склонни да проявяват милост. За тях ние сме само плячка. Подвид, който може да бъде направен на части и продаден на нашия най-голям враг — енкросите . От зората на човечеството енкросите са жадували за подаръци, изработени от телата на нашия вид, обсебени от идеята да ни разкъсват на парчета или да ни държат като заложници, за да използват магическите способности на кръвта ни, подобната ни на броня кожа и способността ни да откриваме скъпоценни камъни под земята. За тях ние сме нищо. Същества, които не притежават нито душа, нито сърце.

Тогава защо Уил ме пусна? Необикновеното му лице се е запечатало в ума ми като с огнено клеймо. Гладката му, мокра коса. Напрегнатите му очи, взиращи се загадъчно в мен. Би трябвало да виждам лицето на Касиан. Той е моята съдба. Приела съм това, макар да роптая и с риск за живота си напускам пределите на прайда през деня, за да избягам от него.

Чакам възможно най-дълго, до момента, в който влажният студ в скривалището ми става непоносим. Внимателна съм, в случай че това е капан. Отскачам леко от ръба на скалата и се плъзвам над ледената вода. Издигам се покрай неравната скала. Нараненото ми крило се бори със съпротивлението на въздуха, мембраните са опънати и болезнени от яростното усилие.

Въздухът свисти в устните ми, докато се издигам към върха. Строполявайки се, долавям наситения, глинест аромат на земята. Дланите ми се заравят във влажната пръст. Тя ми дава сили, бучейки в тялото ми. Заровена дълбоко, вулканичната скала мърка като спяща котка. Чувствам я, чувам я, живея чрез нея.

Винаги е така — тази връзка с плодородната, щедра земя. Именно тя ще излекува крилото ми, а не някое лекарство, направено от човек. Аз черпя сила от богатата, животворна земя.

Мирис на дъжд е надвиснал над гъстата мъгла. Изправяйки се, тръгвам към притаената й прегръдка и се отправям към езерото, където са дрехите и колелото ми. Слаба слънчева светлина се процежда през балдахина от клони, бори се с мъглата и превръща хладната ми кожа в червеникав бронз.

Сигурна съм, че Лазур е успяла да стигне у дома. Няма да си позволя да обмислям друга възможност. Прайдът вече е разбрал, че ме няма. Започвам да съставям различни обяснения в главата си.

Пристъпвам тихо между дърветата, ослушвайки се за необичайни звуци, в случай че ловците се завърнат… Но зад тревогата ми се прокрадва надежда.

Надеждата, че един ловец ще се върне и ще отговори на въпросите ми, ще удовлетвори любопитството ми… Отново онова странно, пърхащо усещане в стомаха ми, което почувствах, когато чух прошепнатата дума.

Постепенно се появява звук, извива се във въздуха, разгонва птиците от клоните. Драконовата ми кожа настръхва, проблясвайки от червено към златно, от златно към червено.

Пронизва ме страх, когато чувам звука на приближаващите се двигатели. В първия момент ми хрумва, че ловците са се върнали за мен.

Дали красивото момче е променило решението си?

След това чувам името си.

Ясинда! Звукът отеква отчаяно през лабиринта от високи борове.

Вдигам глава, слагам ръце пред устата си и извиквам:

— Тук съм!

За секунди съм заобиколена. Коли удрят спирачки. Премигвам при отварянето и затръшването на вратите.

Няколко от старейшините се появяват, разкъсвайки издигащата се мъгла със суровите си лица. Не виждам Лазур, но Касиан е сред тях. Толкова прилича на баща си, с неумолимо свитите си устни. Обикновено харесва драконовия ми облик, предпочита го, но сега в очите му няма никакво възхищение. Приближава се към мен, висок и внушителен. Едър, мъжествен и стърчащ над другите. За момент си спомних топлата му силна ръка, когато хвана моята вчера в часа по летателни маневри. Би било толкова лесно да го допусна до себе си и да направя онова, което искат всички… което очакват всички.

Не намирам сили да срещна погледа му, затова изучавам блясъка на късо подстриганата му, мастиленочерна коса. Той се навежда към мен и дъхът му раздвижва косъмчетата около слепоочието ми, когато изръмжава с дълбокия си, хриплив глас:

— Изплаши ме, Ясинда. Помислих си, че съм те изгубил.