Софи Джордан: Огнена светлина

Точно като татко. Същото сега се случва и с мен.

Изправена, прибирам крилата близо до тялото си и тичам като обезумяла между дърветата, докато звукът от двигателите става по-силен.

Поглеждам назад към мъгливата гора и дъхът ми спира при вида на мътната светлина на фарове. Толкова са близо. Чувам ударите на сърцето в ушите си. Поглеждам нагоре, търсейки къде да се скрия. След това чувам нещо друго — монотонната песен на течаща вода.

Проследявам звука. Докато тичам, лапите ми тупкат леко и тихо по горската земя. Спирам точно навреме, сграбчвайки ствола на едно дърво, за да не се катурна по стръмния склон, който зейва пред мен. Задъхана, се взирам надолу. Малък водопад пада в голямо езеро, обградено от всички страни с нащърбени скали.

Въздухът над мен се раздвижва. Козината ми настръхва, скалпът ми се опъва и аз се хвърлям на една страна. Усещам въздушната струя, когато мрежата пада близо до мен.

— Зареди друга!

Поглеждам през рамо — двама мъже в каросерията на камиона зареждат нова мрежа. Мотори отскачат от земята, усилвайки яростно оборотите си, докато се приближават към мен. Мотористите имат на главите си големи очила с металически цвят. Дори не приличат на хора. Те са чудовища. Виждам сурово стиснатите им челюсти. Бумтящи перки на хеликоптер завихрят въздуха над мен, развявайки косата ми.

Поемам си дълбоко въздух, обръщам се и скачам.

Въздухът свисти покрай мен. Странно е. Да се носиш надолу без никаква цел, без да можеш да се издигнеш и да полетиш. Но именно това правя, до момента, в който падам в езерото.

Толкова е студено, че извиквам. Поглъщам голямо количество вода с водорасли. Как го прави Лазур? Когато тя е във водата, всичко изглежда толкова… приятно. И няма нищо общо с тази жестока, ледена агония.

Изскачам на повърхността и започвам да плувам кучешката в бърз кръг. Оглеждам се, търся. Нещо. Каквото и да е. Тогава виждам пещера. Всъщност малка вдлъбнатина, точно в скалната стена, но достатъчно дълбока, за да се скрия в нея и да не ме видят. Освен ако не се гмурнат след мен.

Плувам към пещерата, набирам се и се вмъквам в нея. Мушвам се възможно най-навътре и се свивам на кълбо.

Мокра и трепереща, си поемам дъх и чакам. Не минава много време и груби гласове изпълват въздуха над мен.

— То скочи! — Затръшват се врати, побиват ме тръпки от звука и знам, че вече са слезли от джиповете. Треперя неудържимо в сенчестата пещера, пръстите ми са побелели от стискането на хлъзгавите ми колене.

— … гмурна се във водата!

— Може да е отлетяло вече — казва глас, който се издига над ръмженето на мотоциклетите.

— Не е възможно! Не може да лети. Улучих го в крилото. — Нотките на задоволството в гласа ме карат да потръпна и разтривам ожесточено ръцете си от студ. Скована съм от ужас.

— Не го виждам долу.

— Някой трябва да го последва.

— По дяволите! Там долу? Ужасно е студено — ти иди!

— А защо да не отидеш ти? Страх ли те е…

— Аз ще отида. — Потрепвам от този глас, дълбок, спокоен и мек като кадифе в сравнение с грубите гласове на останалите.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш, Уил?

Обгръщам силно раменете си в очакване на отговора му.

Иска ми се да съм визиокриптер, за да мога да стана невидима.

Тяло с неясни очертания описва дъга и се вклинява в езерото. Водата едва се разплисква при прецизното му гмуркане. Уил. Онзи с кадифения глас. Взирам се в блестящата повърхност, задържайки дъха си в очакване да се появи. Всеки момент главата му ще изплува над водата и ще се огледа наоколо. Ще види пещерата. Ще види и мен.

Навлажнявам устните си, усещам как кръвта ври във вените ми, димът се надига в дробовете ми. Ако се наложи, бих ли го направила. Мога ли да използвам умението си, за да се предпазя?

Една глава се появява на повърхността, разплисквайки водата с рязко движение. Косата му блести под тъмната каска, която я покрива. Млад е. Не много по-голям от мен.

— Добре ли си, Уил? — извиква някой.

— Да — провиква се той.

Сърцето ми се свива при внезапната близост на гласа. Притискам се възможно най-силно към неравната скала, без да обръщам внимание на силната болка в крилата си. Докато го наблюдавам, се моля да не ме види.

Той забелязва скалата и застава нащрек, погледът му е насочен право към моята посока.

— Там има пещера!

— Там ли е то?

Наричат ме то .

Навеждам се, кожата ми се сгърчва, треперя като скъсана струна от лък на цигулка. Крилата ми започват да вибрират от силното вълнение, което изпраща остра болка към наранената ми кожа и дълбоко в гърба ми. Потръпвам, опитвам се да се успокоя.