Софи Джордан: Огнена светлина

Не продължава дълго. Може би една от най-бързите ми трансформации. Мислите ми са свободни и бистри. Когато наоколо е само Лазур, е по-лесно. Няма го Касиан с мрачния му поглед. Няма я мама със страха в очите й. Няма ги и останалите — наблюдаващи, критикуващи, преценяващи.

Винаги преценяващи.

Крилата ми порастват, малко по-големи от дължината на гърба ми. Разгръщат се като прозрачен воал и във въздуха се разнася нещо като тих шепот — почти въздишка. Сякаш и те търсят облекчение. Свобода.

Познато трептене се надига в гърдите ми. Подобно на мъркане. Обръщам се към Лазур — готова е, виждам я красива до мен. Преливаща в синьо. Под изгряващата слънчева светлина откривам оттенъци на розово и виолетово върху тъмносинята й драконова кожа. Малък нюанс, който не бях забелязвала преди. Виждам го едва сега с настъпването на зората, когато се готвим да полетим. Макар прайдът 1да забранява да правим това през деня. Но толкова много неща остават невидими през нощта.

Гледайки надолу, се наслаждавам на златисточервения матов оттенък на гладките си ръце. Мисълта ми скача. Спомням си за един къс кехлибар в съкровищницата на семейството ми. Сега кожата ми изглежда по същия начин. Като балтийски кехлибар, осветен от слънцето. Измамно е. Кожата ми изглежда нежна, но е здрава като броня. Мина много време, откакто за последен път видях себе си по този начин. Твърде много време мина, откакто за последен път усетих слънчевите лъчи по тялото си.

Лазур мърка тихо до мен. Очите ни се срещат — очи с уголемени ириси и тъмни вертикални цепнатини за зениците. Знам, че вече е забравила притесненията си. Тя се взира в мен с пламтящите си сини ириси, щастлива, че е тук, също като мен. Нищо, че нарушихме всички правила на прайда, напускайки тайно защитената територия. Сега сме тук. И сме свободни.

Повдигам се на пръсти и отскачам във въздуха. Плясвам с криле, здравите им ципи се разтягат, докато ме издигат нагоре.

Рея се в кръг.

Чувам смеха на Лазур до себе си, нисък и гърлен звук.

Над нас се извива вятър и меката слънчева светлина целува кожата ни. Когато вече сме достатъчно високо, тя се спуска рязко надолу към езерото, наклонена леко на една страна, и полетът й е толкова бърз, че тялото й губи очертанията си.

Свивам устни.

— Фукла! — извиквам, усещайки дълбокото буботене на драконовата реч в гърлото си, докато тя се гмурка в езерото и остава под водата няколко минути.

Като воден дракон, винаги когато се гмурка, отстрани на тялото й се появяват хриле, които й позволяват да диша под водата… ако пожелае завинаги. Една от полезните способности, която предците ни са придобили, за да оцелеят. Не всеки от нас го умее, разбира се. Аз не го мога.

Аз правя други неща.

Носейки се над езерото, чакам Лазур да се появи. Най-накрая тя изскача на повърхността сред блестящ фонтан от вода. Тялото й сияе във въздуха, от крилата й се разлитат пръски.

— Много добре! — казвам.

— А сега ти!

Поклащам глава и отново политам, гмуркам се между хребетите на планините, пренебрегвайки подканите на Лазур: „Хайде, страхотно е!“

Не харесвам дарбата си. Бих дала всичко, за да я променя. Да бъда воден дракон. Или Фрейзър. Или визиокриптер. Или оникс. Или… Всъщност списъкът е доста дълъг.

Но аз съм това.

Аз бълвам огън. Единственият огнедишащ дракон в прайда от повече от четиристотин години. Това ме направи по-популярна, отколкото бих искала да бъда. Откакто навърших единайсет години, престанах да бъда Ясинда. И вместо това станах огнедишащ дракон. Поради което прайдът взема решения за живота ми, като че ли разполага с него. По-лоши са и от майка ми.

Изведнъж дочувам нещо друго, освен свистящия вятър и шепнещата мъгла по заснежените била, които ме заобикалят. Слаб далечен звук.

Наострям уши. Спирам да се рея в плътния въздух.

Лазур вдига глава, драконовите й очи премигват и напрегнато се взират.

— Какво е това? Самолет?

Звукът се усилва и бързо се приближава, вече е силно бучене.

— Трябва да се снижим.

Лазур кимва и се спуска. Аз я следвам, поглеждайки косо назад, където виждам единствено назъбената линия на планините. Но чувам още нещо. Усещам още нещо.

Приближава се.

Звукът ни преследва.

— Да се върнем ли при колелетата? — Лазур поглежда назад към мен. Черните й коси, изпъстрени със сини ивици, се развяват като знаме под напора на вятъра.

Колебая се. Не искам това да свърши. Кой знае кога пак ще можем да се измъкнем. Прайдът винаги ме следи така зорко, и Касиан винаги…