Софи Джордан - Огнена светлина

— Не мога да остана тук — казва Лаз приглушено до мен. — Трябва да се махна!

— Лаз — изръмжавам глухо, с нотки на отчаяние в гласа си. — Те точно това искат. Опитват се да ни накарат да излетим. Не изпадай в паника.

— Аз… не мога — отвръща тя през стиснати зъби. Стомахът ми се свива, знаейки, че няма да издържи. Поглеждам какво става долу на земята, след това нагоре към хеликоптерите и променям решението си.

— Добре. — Преглъщам. — Ето какъв е планът. Разделяме се…

— Не…

— Аз първа ще излетя. Щом тръгнат след мен, ти се насочваш право към езерото. Гмурваш се и оставаш там… колкото се наложи.

В тъмните й очи проблясва влага, вертикалните линии на зениците й пулсират.

— Разбра ли? — питам.

Тя кимва сковано, ноздрите й се свиват, когато си поема дълбоко въздух.

— Т-ти… какво ще правиш?

Насилвам се да се усмихна, но това ми причинява болка.

— Ще летя, разбира се.

2

Когато бях на дванайсет, се състезавах с Касиан и го победих.

Беше по време на групово летене. През нощта, разбира се. Единственото време, в което ни е позволено да летим. Касиан беше надменен, перчеше се, но нямаше какво да направя. Някога с него бяхме приятели. Преди всеки от нас да се преобрази. Когато бяхме още деца. Не можех да го понасям, виждайки в какво се превръща. Държеше се така, сякаш беше Божи дар за прайда.

Преди да осъзная, ние вече летяхме през среднощното небе и окуражителните викове на баща ми все още ехтяха в ушите ми. Касиан тогава беше на четиринайсет — дракон-оникс. Целият в гладки черни мускули и изпъкнали сухожилия. Баща ми също беше оникс. И ониксите са не само са най-силните и най-големите сред драконите, но обикновено и най-бързите.

С изключение на тази нощ. Тази нощ аз победих Касиан, принца на нашия прайд, нашия бъдещ алфа водач, подготвян от раждането си да бъде най-добрият.

Не биваше да печеля състезанието, но го направих. В сянката на луната разкрих себе си като нещо повече от скъпоценната огнедишаща на прайда. Нещо повече от малкото момиченце, което Касиан возеше на пистата за картинг. След тази случка той се промени. Изведнъж спря да се стреми да бъде най-добрият и вместо това се опитваше да спечели най-доброто. А аз станах наградата.

Години наред съжалявах, че победих тогава, негодувайки срещу допълнителното внимание, което си навлякох по този начин. Щеше ми се да не летях толкова бързо. Едва сега, когато босите ми крака докосват грубата кора на дървото, докато се подготвям да излетя, съм благодарна, че го мога. Благодарна съм, че летя бързо като вятъра.

Лаз трепери зад мен, зъбите й тракат. Скимти като изплашено животно. Знам какво трябва да направя.

И просто… тръгвам. Спускам се от дървото и политам във въздуха, крилата ми са изпънати зад гърба ми, две огромни платна от огнено злато.

Крясъци изпълват ушите ми. Двигатели ускоряват оборотите си. Неясни викове, които се застъпват един с друг. Груби мъжки гласове. Аз се нося шеметно между дърветата, чувайки рева на джиповете, които прорязват гората. Усмихвам се, те изостават, а аз се откъсвам напред. Чувам смеха си.

Едното ми крило избухва в огън. Цялата съм разтърсена и тялото ми се накланя под невъзможен ъгъл.

Ударена съм.

Боря се с всички сили да се задържа с едно крило. Успявам да се оттласна само няколко пъти, преди да почна да губя височина. Светът се завърта около мен във вихрушка от зелени и кафяви багри. Рамото ми се удря в някакво дърво и се строполявам на земята — задъхана, натрошена купчина от плът и кости. Долавям в ноздрите си медното ухание на собствената си кръв.

Пръстите ми се забиват във влажната земя. Нейната наситена остра миризма подхранва кожата ми. Пръст изпълва лапите ми и се забива под дългите ми нокти. Главата ми се поклаща ту в едната, ту в другата посока, рамото ми пулсира. Пълзя, придръпвайки се с усилие напред първо едната ръка, после другата.

Звук изгаря гърлото ми — наполовина стон, наполовина рев. Не и аз. Не и аз , повтарям си наум.

Свивам колене и пробвам поразеното си крило, разпервайки го внимателно високо над себе си. Прехапвам устни, за да сподавя вика от агонизиращата болка, която пробягва по жилестите мембрани, проникващи дълбоко между лопатките ми. Борови иглички се забиват в дланите ми, когато се повдигам на тях в опит да се изправя.

Те се приближават, чувам гласовете им. Звукът от двигателите се усилва и затихва, докато джиповете се изкачват и спускат по хълмовете. В ума ми се мярва картината на камиона с мрежата.