Софи Джордан: Огнена светлина

Кожата ми настръхва, пламва от унизителния намек, който се съдържа в думите му. Само защото прайдът смята, че си принадлежим, не означава, че е така. Поне не още! Сигурно за стотен път ми се приисква да съм обикновен дракон. Не Великата огнедишаща, от която всички очакват толкова много. Животът ми щеше да е много по-прост. Щеше да бъде мой. Мой живот.

Майка ми минава през групата, избутвайки Касиан настрани, сякаш е просто момче, а не двуметров оникс, способен да я смаже. Лицето й, покрай което падат палави къдрици, е красиво, с приятен овал и кехлибарени очи като моите. След като татко умря, неколцина мъже се опитаха да я ухажват. Дори бащата на Касиан, Северин. За щастие, тя не прояви интерес към никого. Отношенията ни с майка ми и без това бяха трудни и последното нещо, от което се нуждаех, беше някой мъжествен драки , който се опитва да заеме мястото на баща ми.

Сега, в този момент, тя изглежда по-стара. Устните й са свити, очертавайки тясна линия. Дори в деня, когато ни казаха, че татко повече няма да се прибере, тя не изглеждаше така. И осъзнавам, че причината за това бях аз. Стомахът ми се свива на топка.

— Ясинда! Слава богу, че си жива! — Майка ми ме прегръща и аз извиквам, когато притиска раненото ми крило.

Тя се отдръпва.

— Какво стана?

— Не сега. — Бащата на Касиан слага ръка върху рамото на мама и я отмества настрани, така че да застане пред мен. Със своите два метра Северин е висок колкото Касиан и се налага да протегна шия, докато го гледам от горе надолу. Слагайки одеяло върху треперещото ми тяло, той казва рязко: — Преобрази се. Веднага!

Аз се подчинявам. Прехапвам устни от болка, докато крилата ми се превръщат в тяло, разкъсвайки раната, която се опъва и усуква при трансформирането на плътта ми. Нараняването е още там — сълзящ, дълбок прорез върху лопатката ми. Кръвта се стича топла по гърба и аз дръпвам одеялото по-плътно върху раменете си.

Костите ми се пренареждат, свиват се и по-дебелата ми драконова кожа изчезва. Човешката ми кожа е по-уязвима на студа и започвам да треперя, босите ми крака се вкочаняват.

Майка ми е до мен и ме намята с второ одеяло.

— Какво си мислеше, че правиш? — това беше язвителният и критичен глас, който мразех. — Тамра и аз бяхме ужасно притеснени. Да не би да искаш да свършиш като баща си? — Тя тръсва ожесточено глава, очите й горят, изпълнени с мрачна решимост. — Вече изгубих съпруг. Няма да загубя и дъщеря.

Знам, че от мен се очаква извинение, но по-скоро бих преглътнала кесия с пирони. Точно от това бягам — живот, в който разочаровам майка си и задушавам истинската си същност. Живот с правила, правила и още правила.

— Тя наруши най-свещения принцип — заяви Северин.

Аз трепвам. Да летим само под прикритието на мрака. Предполагам, че всякакви мои аргументи против това правило щяха да увиснат във въздуха, след като без малко не бях убита от ловци.

— Очевидно нещо трябва да бъде направено с нея. — Северин и майка ми си разменят поглед, а сред хората наоколо се разнася шепот. Чуват се одобрителни гласове. Драконът вътре в мен изпраща предупреждение. Оглеждам се като обезумяла. Дузина лица, които познавам цял живот. И на нито едно от тях не е изписано съчувствие.

— Не. Не и това — прошепва майка ми.

Не какво?

Ръката й ме прегръща по-силно и аз се облягам на нея, жадувайки утеха. Изведнъж тя е единственият ми съюзник!

— Тя е нашата огнедишаща…

— Не. Тя е моя дъщеря — изфучава майка ми. Спомням си, че тя също е драки , макар да негодуваше срещу този факт. Макар да не се беше преобразявала от години… а вероятно вече и не можеше.

— Трябва да бъде направено — настоява Северин.

Трепвам, когато пръстите на майка ми се впиват в мен през одеялото.

— Тя е просто момиче. Не!

Аз най-накрая намирам сили да попитам:

— Какво? За какво говорите всички?

Никой не ми отговаря, но в това няма нищо страшно. Вбесяващо е, но не и необичайно. Всички — майка ми, старейшините, Северин — говорят около мен, за мен, срещу мен, но не и с мен.

Майка ми и Северин продължават да се взират един в друг и аз знам, че макар да не говорят гласно, между тях тече диалог. През цялото време Касиан ме наблюдава жадно. Моравочерният му поглед можеше да хвърли в смут всяко момиче. В това число и сестра ми; особено сестра ми.

— Ще обсъдим това по-късно. Сега я прибирам у дома.

Майка ми ме повежда бързо към колата. Хвърлям поглед назад към Северин и Касиан, баща и син, крал и принц. Един до друг, гледат ме как се отдалечавам и в очите им се чете обвинение. И нещо друго. Нещо, което не мога да разчета.