Кийра Кас - И заживели щастливо

Върнах всичко в чекмеджето и тръгнах към душа. Съблякох тясната си рокля, застанах под силната струя вода във ваната и отпуснах умореното си тяло върху порцелана.

Той отиде при Америка. Разпали страстите си с мен и веднага хукна към нея. Дали в момента не я притискаше в някоя стена? Дали не бяха заедно в леглото?

Прогоних тази мисъл. Какъвто и да беше самият той, нейната доблест не би го позволила.

Не ревнувах. Дори не се ядосвах. Просто се чувствах омерзена.

Струваше ли си изобщо?

Отказвах да загубя славата си след толкова време, прекарано пред прожекторите, и купищата спечелени обожатели.

Като принцеса, като кралица – само така щяха да ме помнят вечно. Имах нужда от това…

Но струваше ли си да преспя с човек, когото не обичах? Да забременея с бебе, което не исках?

Седнах във ваната и обърнах лице към струята, за да отмие водата тази грозна мисъл. Май всъщност трябваше да съм благодарна на Америка, задето тази вечер ме бе спасила от самата мен. Не че възнамерявах да ù призная.

Като се подсуших и се върнах в стаята, останах втрещена от бъркотията, която бях създала. Спомнях си как бях вилняла, но не предполагах, че положението е толкова лошо.

Но всичко по реда си. Първо сресах косата си. Не биваше да я оставям на възли. Намазах тялото си с лосион и наметнах един оцелял халат.

После отидох до интеркома и извиках Веда. Чудех се колко ли бързо ще се отзове, при положение че преди малко я бях замерила с обувка.

Като огледах стаята, установих, че мога да се справя и сама с някои неща. Оправих леглото и почистих тоалетната масичка. Когато Веда се появи, стиснала сърцето си от тревога, вече бях подредила, доколкото можех.

– Ще ти трябва метла – уведомих я. – И… Донеси една и за мен.

Веда донесе метлите с невероятна бързина и аз се заех с накъсаната хартия, докато тя чистеше разпиляната пудра. Събрах съдраните рокли на една купчина и тя ги взе от пода.

– Извинявай – прошепнах.

Тя опули очи насреща ми. Досега не ù се бях извинявала за нищо.

– Няма нищо, госпожице. Ще намерим приложение на парчетата.

Когато въдворихме ред в стаята, се покатерих на леглото, по-уморена отвсякога. Не ми тежеше само изминалия ден, но и десетки други.

Не можех да се предам. Но ставаше все по-ясно, че не можех и да продължавам в същия дух.

Любовта не присъстваше в уравнението. Това можех да го преживея. Но имаше ли начин как да убедя Максън, че съм по-ценна от момичето, което обичаше? Имах предостатъчно достойни за уважение качества. Просто трябваше да отворя очите му за тях. Трябваше да му покажа, че мога да бъда добра кралица.

Заминаването

– Дали ще се върне? – питаше се на глас Елиз, докато нахлузваше поредния чифт обувки. Мисля, че точно тези бяха мои, но имаше толкова много подаръци, че вече не знаех кои на кого са. Дори не си бяхме направили труда да ги изнесем от салона, който Максън беше подготвил за коледното си тържество с момичетата от Елита. Нейни или мои, нямаше значение. Отдавна не се карахме за подобни неща.

– Ще се върне – отговорих категорично аз. – Не се предава лесно.

Америка придърпа наметката от естествена кожа около раменете си – красноречив знак, че наистина си тръгва, поне според мен. Защо му беше на Максън да ù подарява такова нещо, ако възнамеряваше да я задържи в Анджелис?

– Не мисля, че въпросът е в това дали се предава лесно, или не – каза Крис. – По-скоро нещата опират до способността ù да се съвземе след тежък удар. Видя колко се натъжи, когато Марли си тръгна, а сега става дума за баща ù. Ако бях на нейно място, щях да съм съкрушена.

– Аз също – призна си Елиз.

– И аз – съгласих се.

Обърнах поглед към купчината подаръци и се зачудих дали Максън ще ми подари куфар, в който да си ги отнеса у дома. Защото не се и съмнявах, че скоро ще се отправя натам. Ако някой наредеше четирите ни с Елиз, Крис и Америка една до друга, пак аз щях да съм очевидният избор за принцеса. Признавам си, че една част от мен все още таеше надеждата за победа…

Но вече знаех – може би преди самия Максън, – че това щеше да бъде Америка.

Последните следи от суетността ми го изискваха. Мисълта да загубя от друго момиче ме подлудяваше. Тя беше единствената ми достойна конкурентка.

А може би и единствената ми приятелка.

Самата тя едва ли би ме определила така – все пак си имаше сестри и продължаваше да говори за Марли, сякаш още беше в двореца. Но аз нямах нищо против. В момента не изпитвах нужда някой да ме нарича своя приятелка. Беше ми достатъчно, че аз можех да нарека някого така.