Кийра Кас - И заживели щастливо

Можеше да поработя по въпроса, като се върна у дома. Като нищо щях да подкупя някое момиче с всички тези бижута.

– Да си обещаем нещо – подхвана Крис. – Догодина, независимо къде се намираме, ще си изпратим коледни картички.

Усмихнах се. Догодина щях да получа картички.

– Мисля, че на Америка би ù харесало – добави Елиз. – Такъв жест би отвлякъл вниманието ù от тъгата, която несъмнено ще ù носи празничният сезон.

– Права си, Елиз. Добре, решено е – двете се спогледахме. Едва ли някога щеше да ми прости истински, но нормалният разговор беше голяма стъпка в правилната посока. Повече, отколкото заслужавах.

– Дали да не си поискаме кошници? – предложи Крис. – Нямам никаква представа как да отнеса всичко това в стаята си.

– Толкова е щедър – коментирах най-искрено. Максън Шрийв беше безкрайно мил с мен.

– Кой е толкова щедър?

Всички се обърнахме към Максън и станахме от местата си.

– Ти, разбира се – отвърна възторжено Крис. – Още не можем да се преборим с тази камара подаръци.

Той сви рамене.

– Радвам се, че са ви харесали.

– Много мило от твоя страна – гласът на Елиз стихваше значително в негово присъствие.

Той впери целеустремен поглед в очите на всяка от нас подред, а след това се прокашля и каза:

– Елиз, Крис, ще бъдете ли така добри да се приберете в стаите си? Трябва да поговоря насаме със Селест. След това ще посетя всяка от вас поотделно.

Тялото ми изстина. Това беше! Всичко наближаваше края си и сега щеше да ми съобщи решението си. Запитах се дали чувството е такова, преди човек да припадне.

– Разбира се – Крис направи реверанс и тръгна към вратата, а Елиз я последва с тревожна стъпка.

Двамата с Максън гледахме как върви към изхода, спуснала смолисточерната си коса пред лицето си, сякаш се надяваше, че няма да я забележим, ако не срещне погледите ни. Когато излезе, аз се изкисках тихичко, а Максън поклати глава.

– Май ù действам смущаващо.

Извърнах погледа си.

– Всичко ù действа смущаващо, но ти определено си върхът.

Той присви очи.

– Теб обаче така и не успях да те смутя. Дори в началото.

Подсмихнах се.

– Не съм от най-притеснителните.

– Знам – той заобиколи до диванчето, което бях използвала допреди малко. – Заповядай, седни – настаних се до него, приглаждайки роклята си с длани. – Всъщност това е едно от любимите ми неща в теб. Възхищавам се на борбеността ти, на жаждата ти за живот. Мисля, че ще са ти от полза.

– След като си тръгна от двореца ли?

Усмивката му посърна.

– Да. След като си тръгнеш от двореца – той поклати глава. – Май нищо не ти убягва, а?

Стиснах устни, мъчейки се да сдържа сълзите си. Една част от мен почувства облекчение, но по-голямата бе съкрушена.

Бях загубила.

– Възнамерявах да ти обясня всичко, преди да му дойде реда. И не е късно да го направя, стига да пожелаеш.

Да издекламира списъка с недостатъците ми? Не, благодаря.

– Няма нужда – отвърнах с възможно най-ведрия тон, който можах да свикам. – Кой остава тогава? Крис? Така де, Америка си тръгна, а сам виждаш колко крехка е Елиз.

Максън изопна гърба си.

– Още нямам право да издавам коя е евентуалната победителка. Но Америка се връща в двореца.

– Така ли? – попитах задъхано. Много се зарадвах, защото знаех, че завръщането ù в двореца означаваше победа. Максън не беше толкова жесток, че да я покани обратно в двореца, за да я изгони.

– Да, ще пристигне утре.

– Ще… Трябва ли да си тръгна веднага? Може ли да я изчакам?

Видях мигновеното объркване в очите му. С Елиз бях имала по-директен подход, но методът ми с Америка бе включвал деликатното ù очерняне пред Максън. Е, невинаги деликатно. Желанието ми да я видя отново несъмнено бе изненадващо за него.

Той се наведе през дивана и сложи ръка на коляното ми.

– Още не е време да си ходиш. Поканих всички момичета на едно последно тържество.

Покрих устата си с ръка, смаяна от радост. Дължах толкова много извинения, които не бях предполагала, че ще имам възможност да изкажа. Без дори да го съзнава, Максън за пореден път проявяваше неимоверна добрина към мен.

– Всички участнички ще пристигнат за една закрита среща, след което ще си спретнем банкет, по време на който ще съобщя окончателното си решение.

Сложих ръце върху неговите с плувнали в сълзи очи.

– Иска ми се да можех да кажа, че щях да съм правилната за теб. Че щях да съм предана, горда съпруга… – свих рамене. – Но истината е, че щях да съм полезна само на себе си. Не знам дали съм способна да обичам някого, не и както ти обичаш нея.